Избери от архива:        

Брой 3215 от 04 Януари 2008

Цоглавец

Като войник служех в едно секретно поделение. Няма да кажа кое. Не ме питайте. Секретно е. Ротното куче имаше краста. Всички имахме алергии и се чешехме по цял ден. Поделението беше на един хълм с лош вятър. За да сложат ракетите, бяха разровили старо гробище. Нищо не бе наред. Трима войници бяха дъвкали татул. Вече не бяха същите. Началството ги бе оставило да се разхождат увити в чаршафи дни наред. Всички виждахме привидения.

Помня първия път, когато ме изпратиха караул, старите войници се кискаха как ще изкарам цяла вечер с оня "цоглавец". Какъв е, питам ефрейтора. Ами цоглавец - едър такъв един, говори като прадядо ти и нищо няма да му разбереш. Все едно, че е дошъл направо от първото българско царство.

Застъпих на поста, където пазехме ракетния погреб. Отидох с едно почитание към стария войник и намерих Илиан, така се казваше, прилепил ухо към погреба, слухти като огромен палаш, бакенбардите му стърчат и ми прави знак да мълча. Помълчах, той слухтя известно време, въртя очи във всички посоки и после каза:

- Не се чуват веке ич.

- Кои не се чуват?

- Вампирете.

- Че има ли тук вампири - попитах го и страхопочитанието ми премина в подозрителност.

- Секъде има вампире. Ама тука са коджа, щото земъта е дълбана.

- Защо е дълбана? - питам. Вярно е, не му разбирам всичко.

- Земъта е разтурена, кога са ровили за ракетите. Вампирете си сакат дупката. Нема да се кортулисат лесно.

- А, ясно. А ти защо така приказваш?

- Секогаш така съм приказвал. Бех сирак, та ме отгледа дедъ ми. Он е офчар и я се с него съм ходил. Много е убаво да си офчар - меташ един япанджак, сфириш на офците на кавал и одиш - казва и погледът му се рее по отсрещните хълмове.

Сигур сака да е офца.

- Ти вампир виждал ли си? - питам го.

- У село имаше един вампир. Вечер, кога се стоката разтура, он срещне коньето и яане конь. И препуща, а нищо не се вижда на коньо. Един кон го спънааме и пуцааме по вампиро! Нищо се не виде, само крвища останаа.

- Виждал ли си ги тия нашите вампири?

- Не сам. Сал сам ги чул. Ако ги видим, че пуцам.

Такива ги разправяше Илиан, гледа те отгоре, гласът му идва като от пещера, по-стар с двеста години, а говори врели-некипели. Редовно се падах с него наряд. Пазехме свръхмодерната ракета, а той се ослушваше за вампирите. Мислех си, че сме страшна бойна единица.

- Илиане, що ти викат цоглавец?

- От сам едар. Я не сам баш цоглавец. Цоглавците са артък хора, дето ги напраил Господ. Господ първо направил миниците, ама не му аресале, после направил цоглавците. Биле големи, стигали небото. Посред челото имали едно око, кат яйце на кокошка. Ама не видели добре какво става долу на земъта и се суревали, га минат през капинак, и измреле. Цогловците капинака ги изтрипал. После Господ напраил средните ора - кат нас.

Седяхме си по цели нощи с Илиан, мълчахме и се чешехме. Алергията ни мъчеше. Нещо тропа из хангара. Като погледнем, е празно, няма никой, ама се тропа. По едно време пристигна тоя, дето беше дъвкал татул. Увит в белия чаршаф, ни парола казва, ни нищо. Стой, викаме, Никодиме, а той не спира. Пуснахме го да дойде при нас. Ами ние ако се трепем помежду си, кой ще трепе вампирите. Не е добре момчето.

- Стреляйте, стреляйте в крака, че да се отърва и да ида в болница - казва с трепереща устна.

- Защо така? - питаме.

- Вампирите вървят по мене и викат: скочи от камъка да се утрепеш. Скачай. Скачай! Така ми викат - казва Никодим и се завива с чаршафа, че трепери.

- На мене нищо не ми викат, ама онзи ден ме спънаха! - сещам се, защото си беше вярно.

- Не е арна тая работа! - заключва Илиан.

Седим тримата и се чешем. Може да не е алергия, може пък да е от нерви.

- Мене ми хортуват вампирете да ида, да отвора артелната и да ям. Га бех малак, много ядех. Готвиле са ми гъшчица цела, и я па нема-нема и я лапнем набързо - казва Илиан блажено. - Много ядех и дедъ ми сакаше да ме даде зет некъде. Сгодеваха ме седем пати, да се махна от кащи и да не ям повеке, ма шест пати бегах от годежа, а на седмия се сгодих, оти аресах булчето.

- Как е булчето, а? - питам го.

- Арно е булчето, арно. Еднаж сам уморен и викам: "Ела ми сипи чорбица, да кусна некоя лъжичка". А она вика: "Сипи си ти, че кравата иде." И я като наведух тенджурата напреко и є се откина дръшката, расипа се чорбъта и ми изгори едната нога. "Олеле!" - викам. Она като чу, дотърча тутак. Па като виде расипана чорба и строшената тенджура, докачи машите, па по глава, по врат и ме истласка на улицата. И я си поплаках. И минава един аркадаш и пита: "Оти ревеш?" И я му разправих. А он вика: "Арно е булчето, оти ти дава да плачеш. Моята кога ме бие, не дава ми да кръкнъ! Се вика: "Млъчи! Млъчи!" И удря с машете дето завърне."

Цяла вечер за неговото булче си говорим, а Никодим мълчи, потънал в депресия. След няколко дни Никодим скочи от камъка и си счупи крака. Командирът при тоя инцидент го изпрати в дисципа, защото нарочно искал да си строши крака. Не разбра тоя началник, че Никодим живота си искаше да строши, защото така му говореха вампирите.

- Повеке така се не даяни, че ги избием вампирете - каза Илиан и мълча дни наред.

После, после вече не е за разправяне. Илиан повикал една бабичка от неговото село да му каже как се мамят вампирите. Тя му дошла на свиждане, седнали, както си му е редът, и бабата му дала една бохчичка вътре с две торбета - едната с бахур и кървавица от неговото булче, другата с една смес, на която никой вампир не може да устои. Сместа се разбърква с малко биволско млекце, както ми разправяше после Илиан, и се оставя кога е пълен месеца в една дупка. Кога се съберат вампирите, в дупката се мета едно запалено кандило с тамян и се вика три пъти "Господ да ви убие!". И това взе, та свърши тази работа. Не се разбра дали вампирите умряха от тамяна или щото гръмна ракетата, ама изчезнаха и се на видяха. Илиан с оня бъркоч подмамил вампирите в погреба, че нали там най-много обичаха да се събират, и като се събрали, хвърлил запаленото кандило. Кандилото тляло, тляло и запалило шумките, а те подпалили ракетата. Като тресна оня железен погреб, се разтрепера целия хълм. И се нагря земята. Кой беше бос, си изгори краката, а кой беше с кубинките, му се стопиха гумите. На някои им пламнаха косите, но умрели нямаше. Командирът на поделението, щото беше баджанак с министъра, му телеграфира, че конверсията в нашето поделение е започнала успешно и е унищожена първата ракета, и министърът му каза "Браво!". И после и на министъра му казаха "Браво!". Илиан при това положение не можеха да го накажат, а го произведоха ефрейтор. Ей така тръгна конверсията, един цоглавец я отпочна, но не мога да кажа в кое поделение. Секретно е.


Любомир Николов


Абонамент

Вестник “Стършел”

Всяка сряда рояк стършели зажужават в световната мрежа и отбръмчават към близки и далечни наши абонати.

Ако искате да получавате целия брой в pdf формат можете да се абонирате!

Дигитален архив 1946-2015
Аудио

Реклама

Враново



Бъдете с нас и във:

Starshel on Facebook Starshel on Twitter Starshel's RSS

© 2009 'Стършел и половина' ООД Всички права запазени
Със съдействието на Host.bg