РОЗИ ОТ НАРОДНАТА МИЛИЦИЯ


На малката софийска уличка „Марин Дринов” в старата ни махала навремето се намираше, там е и сега, макар обновено, Пето районно управление на МВР. На фасадата му, все още и защо ли, няма даже и скромен надпис: „Тук на тази и тази дата преспа арестуваният терорист Ж. С.” Лично аз пазя два незабравими спомена от тази нощ, затова всеки път, когато се прибирам в България, задължително минавам оттам, воден от непреодолима носталгия. Всъщност вече мога да си призная, че имах още няколко повода да влизам в тази сграда, при това не сам, а придружен от неизменните си съученици и приятели: Джони, Гошоре, Папарето, Бено, Митаната, но онази нощ бях сам. Историята ми започна отдалече и, както винаги, съвсем невинно.

Професор Владимир Топенчаров, отдавна пенсиониран от поста главен редактор на в. „Отечествен фронт”, където навремето работеше баща ми, беше навършил кръгла годишнина. Колегите му, в които той беше оставил незабравим спомен, събрали пари и купили огромен букет червени рози. Трябва да бяха поне седемдесет или повече – по стрък за година. Но кой да го занесе? Най-близо живеехме ние и както става често, поръчали на лисицата, пък тя се извърнала и казала на опашката си. Опашката в този случай бях аз, първи курс студент. Даже извадих от библиотеката си книгата на юбиляра „Отмъщението на думите”, смених джинса с цивилен панталон и с букет и книга се запътих към сградата – срещу Докторската градинка. По това време там живееха някои от любимите народни ръководители, та в антрето униформен милиционер денонощно ги пазеше от народната любов. Хубава практика, която в наши дни доста се е поразвила.

Та влизам аз във входа и униформеният орган ми препречва пътя.

– Какво има?

– Добър ден. Днес другарят професор Владимир Топенчаров навършва кръгла годишнина и колегите му изпращат по мен този букет А нося и една книга за подпис.

– Нямам заповед да приемам нищо!

– Ама, разбира се – усмихнах се аз с разбиране и реших да го подтикна към размисъл, – нямате заповед, защото той НЕ ЗНАЕ, че ще му поднесат букет. Това е ИЗНЕНАДА, нали разбирате.

– Нямам заповед да приемам нищо! – повтори униформеният и ми посочи вратата.

Тръгнах си аз и си викам: „Чакай, бако, аз съм стара служба. След два часа ще те сменят. Другият може да е по-сговорчив.”

Ама не би. След два часа същият ме посрещна на поста си.

– Ти пак ли идеш?

– Вижте, другарю старшина. Това са само цветя. Колективът на вестник „Отечествен фронт” ме е натоварил със задачата да му ги връча лично, но ако искате предайте му ги Вие. (Като че ли имах избор.) Можете да проверите, че вътре няма нищо друго. (Ученото си е учено. Нали съм чел книги.)

– Нямам заповед да приема нищо! – резна ме пак старшината и кимна към вратата, която вече познавах.

Седнах като прочутата лисица пред оградата на лозето и си казах: „Значи смените ви не са като в казармата. Ами ще дойда привечер.”

По залез слънце отново извадих букета от легена със студена вода и цъфнах в антрето на моя дълг. Този път до дискусия със старшината не стигнахме. Той затвори с тялото си вратата и натисна някакво копче. През две къщи се намираше познатото ви вече Пето, както му викахме в квартала, та след минутки стоях прав като свещ пред дежурния офицер. Разговорът ни беше кратък и ясен: име, адрес и история на нарушението. Помолих за телефон. Отказаха ми, разбира се, но ми дадоха място на пейката в чакалнята. Все е файда. Розите ми ги отнесоха някъде.

Прекарах една доста спокойна нощ. Беше средата на седмицата, та петъчно-съботните пияници ги нямаше. Само дето всеки път, като се опитвах да прилегна на пейката, дежурният ме ръгваше любезно в ребрата: „Тук да не е хотел, бе! Я застани прилично!” Така си и осъмнах. Спазвайки приличието.

Вероятно все пак в дежурната са повярвали на моята история. Щото тя си беше и вярна от игла до конец, но тогава мобилни телефони нямаше. Кога и как са намерили някой в редакцията на „Отечествен фронт” не знам, но на другия ден към 11 часа друг офицер ме извика и като ме накара да подпиша някакъв документ, тикна ми поувехналите рози и с едно: “Айде, махай се и друг път да не съм те видял, че тухларната не ти мърда” ме пусна по живо, по здраво. (За несведущите добавям в скоба, че нявга дежурният офицер наистина имаше право да дава по лично усмотрение петнадесет дни възпитателна работа в тухларните.)

Вкъщи накиснах в студена вода букета, който по ония цени надхвърляше средната месечна заплата, и легнах да спя, както си бях с кецовете. Вечерта, вече облечен като за среща, занесох снопа рози на М. Х. - към нея отдавна таях определени нежни, ала уви, несподелени, чувства. При вида на цветята тя дълго не можа да се съвземе от изненада и това є объркване продължи чак до разсъмване. Разбира се, един джентълмен никога не се хвали с такива неща, затова спирам дотук. Но ако някой и сега ми предложи нощ в полицията срещу друга като Оная – ще приема веднага.

Уви, такова предложение още не ми е правено.


Жан СОЛОМОНОВ


Коментари

Дата От Относно Коментар
2011-01-04 08:13:18webmastertesttest


Добави коментар

Предстои активиране на форума
От

Относно

Коментар


  

Абонамент

Вестник “Стършел”

Всяка сряда рояк стършели зажужават в световната мрежа и отбръмчават към близки и далечни наши абонати.

Ако искате да получавате целия брой в pdf формат можете да се абонирате!

Аудиокниги
Стършелов преглед на седмичната вестникарска продукция

Реклама

Враново



Бъдете с нас и във:

Starshel on Facebook Starshel on Twitter Starshel's RSS

© 2009 'Стършел и половина' ООД Всички права запазени
Със съдействието на Host.bg