ОСТРОВЪТ НА БЛАЖЕНИТЕ

Ама и жегата си я биваше това лято. Със слънцето трябва да се внимава! Щото и джибрите искат внимание. То, слънцето, и да залезе, утре пак ще изгрее, ама джибрите изтървеш ли ги веднъж – край! Всичко отива на боклука. Та жега не жега, трябваше да помогнем на Стоян Комшуту да си стегне казана на двора. Подредихме тухлите зад бараката като огнище, подмазахме казана с царевично брашно и дървена пепел, както си му е редът, стъкнахме огъня и седнахме да чакаме. Лошото на тоя казан е, че е малък – само пет кофи събира. Пък дворът на Комшуту – голям. С неговата Цецка събирали, събирали, та знае ли се. Осем пластмасови варела! Ама ги мешат: сливи, джанки, круши, ябълки, па и стари компоти–всичко наедно.
– Как да оставиш това злато, бе, брате?– приплака Комшуту – Земята раждала, раждала. А децата вече не искат и да чуят за компоти.
– Само на компоти не може – добави Коле, третият от компанията. – Трябва и компания, та приказка да става.
– Само да не ни спре водата – затюхка се Цецка. – Че тази седмица има – няма три пъти я спираха. Нали тръбите ни са от първата петилетка.
– Може и по–стари да са, да им таковам такованата.– плю Коле. – Оная заран и за кафе вода нямахме. Като дойдоха да я оправят, викам на майсторите: “Момчета, стига набивахте тия дървени чепове. Тръбата, тръбата е гнила. Що я не смените?“ „Ти ли ше я платиш?“ – захили ми се майсторът и зариха изкопа.
– Така си е – додаде Цецка – не социализъм, не комунизъм, не демокрация – и по–лошо да стане, пак така ще я караме.
Коле пак плю и притури дърва.
– Стига дърва, бе! – бутна го Комшуту. – Сега трябва да е на слабо, на слабо, та да капе, да капе.
От бъкърения чучур бавно и на пресекулки потръгнаха с елмазен блясък първите капки на драгоценната жидкост. Първакът! Стоян пръв подложи пластмасовата си чашка. Подуши грижливо, пак подуши, после натопи пръст и го облиза и чак сега пусна езика вътре. Примляска блажено и притвори очи. „Добра е! Тамам навреме засякохме джибрите. И на захар сме я докарали.“
Опитахме и ние и също примляскахме. Което си е добро – то си е добро!
От време на време, примамен от миризмата, взе да прескача по някой съсед. Опита, каже си приказката и най–вече види накъде отиват нещата. Защото казанът е един за цялата улица!
– Ще я препичаш ли, Комшу?– пита един.
– Ха, иска ли питане? Аз патоки не държа! Ама той, припекът, върви бързо. Сега мръсотията ни бави. Уличният канал вече се затлачи, та моята носи кофите до края към пресечката. Жена, ти защо не нарежеш по едно доматче – така със сол и зехтин – да си боднем нещо, докато опитваме?

Доматче от дворчето пред нас и чашка първак край казана. Мили Боже, сън ли е това, или е наяве!? А да кажеш, че сме нейде в Хайредин – не сме! От бараката на Комшуту, нашият остров на блаженните, до оная сграда, дето народните избраници се трудят за благото на свидното си отечество да има, да има час път. Какво казах? „Час път“ ли? Тоя първак бая ме хвана. Светлинни години ни делят. Те от нас и ние от тях!

Жан Соломонов