ОПАКОВАЙ ТОВА!

Идеята, разбира се, никак не е оригинална, хората по света опаковаха каквото намерят – кеф ти мостове, кеф ти триумфални арки, у нас триумфални арки няма, но пазарна ниша за опаковане има, и то ей толкова голяма!

Първи пристигнаха при мен едни симпатични гербави хора и попитаха мога ли да им опаковам новата и вече излишна зала на Народното събрание така, че изобщо да не се вижда и хората да забравят пет­найсет­те милиона, хвърлени по нея. Банално желание, без капка творческа инвенция. Помислих малко и направих насрещна оферта – а не мога ли аз да ви опаковам петнайсет­те милиона така, че да изглежда, че в опаковката има петнайсет милиона, а всъщност вътре да няма нищо?

Плеснаха с ръце, прегърнаха ме и оттогава като ми тръгна една опаковъчна карта – не може човек да насмогне!

Първо пристигна госпожа Мая и помоли да є опаковам парламентарната група така, че да няма излизане от опаковката – че нещо били взели да бягат някакви. Опаковах є я в златист станиол, превързан с розова панделка на зелени детелинки – да е по вкуса на госпожа Дончева. Тя има специфичен вкус, знаете, трудно е да є се угоди.

Госпожите останаха много доволни и ме препоръчаха на други – и от онова движение, дето ми защитава правата и свободите, направиха поръчка с часовников механизъм – да съм им опаковал компроматите срещу президента така, че автоматично да се разопаковат не по-рано от средата на кампанията. Увих компроматите в торбичка от сезал, за да изглеждат привидно невинно, като купени от Женския пазар, курдисах часовника вътре за първи ноември, точно в осем и пет сутринта – да гръмнат по време на сутрешните блокове по телевизията.

Даже ме целунаха по челото! Повече интимности не позволих.

Затрудни ме поръчката на другарката Нинова – трябваше да є опаковам коалицията хем така, че да няма мърдане, хем да изглежда, сякаш всеки е свободен да я напусне.

След цяла нощ размисли я увих в ситна мрежа от торбички за картофи – уж да мяза, че всеки момент може някой да се изсули през дупките и избере по-избираема коалиция, пък да не може да се промуши.

Тошковата поръчка бе лесна – напъхах му партията в едни скъсани дънки, стегнах колана, вързах крачолите, за да не изтича оттам електоратът, и пуснах дънките да си ходят сами – за радост на суверенната публика.

Демократичната коалиция ме пообърка с капризите си, но накрая след дълги преговори склони да я поместя в кутия от обувки четирийсет и първи номер – да изглежда прегледна и стегната, все едно, че нищо є няма. За всеки случай я омотах с канапче – да не вземе от вътрешнопартийните боричкания капакът да изхвърчи и да станем за резил.

Накрая пристигна и суверенът и попита – а не може ли да му опаковам следващото народно събрание в звуконепроницаема материя, така че отвън да не се чува, че тия вътре, облечените в „Армани“, се наричат едни други задници.

Отклоних поръчката – ние сме парламентарна република, прозрачността е преди всичко! Да не говорим, че както и да опаковаме това чудо, заради боричканията материята ще шава така, сякаш не сме опаковали двеста и четирийсет народни избраници, а сме набутали прасенца в чувал, пък това хептен ще срути авторитета на парламента!

Румен БЕЛЧЕВ