ПРОДАВАЧ НА УСМИВКИ

В България усмивките изчезнаха от лицата на хората. Липсват по улиците, парковете, работните места и в домовете ни. И така реших да продавам усмивки. Взех под наем една сергия, струпах усмивките и зачаках. Не мина много време, понатрупаха се хора, кой от любопитство, кой от сеирджилък.

– Гледайте, тоз акъл няма, в това безхаберно време усмивки продава… Колко върви килограмът?

– Усмивка – левче! – рекох аз.

Един махмурлия взе една и се провикна:

– Каква кисела … напомня ми на тъщата!

– И на моята свекърва – се обади една млада госпожа.

Друг се разрови из усмивките и рече:

– А тези най-подхождат за депутатите – лицемерни, подкупни, продажни…

– О, тука намерих едни такива мазни и ехидни, виждала съм ги в медиите! – се провикна една жена.

Взех да се притеснявам, че нарушавам обществения ред. Всеки взел по една усмивка, спори, стигна се до пререкания, даже взеха и юмруци да се размахват. По едно време ме дръп­на един старец.

– Абе, момче, избрал си най-неподходящата стока да  продаваш. Много хора ще си ги познаят.

Прибрах се вкъщи. Посрещна ме моят син:

– Тате, ела да гледаме „Том и Джери“.

Голям смях падна! Осъзнах, че ми е липсвала най-истинската усмивка на света – детската!

 Веселин Зидаров