80 години от рождението на Станислав СТРАТИЕВ

ЖИВОТЪТ, МАКАР И КРАТЪК

Животът, макар и кратък, е пълен със случайности.

Тъкмо човек си въобрази, че е най-висшето творение на природата, венец на нейната хилядогодишна дейност, че разумът му не познава граници и няма нищо, което да може да му се опре, и изведнъж се случва нещо.

На архитект Стилянов му се скъса копче.

Той подхвана панталона си, който се свлече надолу – копчето държеше всъщност панталоните, които иначе бяха с цип – и се огледа. Наоколо, докъдето погледът му стигаше – блокове, блокове, блокове, жилищен комплекс. А в джобовете му нямаше нищо, което да замести копчето, отхвръкнало някъде из калта.

Архитект Стилянов реши да погледне на случая като интелигентен човек, прие неизбежността да държи с две ръце панталоните си, за да не паднат, и реши, че единственият изход от положението беше да се постави над нещата.

– Човек отиде на Луната – каза си иронично той, – все ще намери изход и от това положение.

Той беше прав, защото след като се полута половин час из еднообразните блокове, най-накрая попадна на голяма стъклена витрина, над която имаше фирма: „Специализирани услуги“.

– Толкова беше – усмихна се Стилянов. – Човек се оправя с всичко.

И влезе.

Вътре седеше замислен човек и гледаше с невиждащ поглед сечивата, които лежаха наоколо. Шевните машини мълчаха, имаше разпръснати напръстници и шивашки разноцветни метри…

– Мога ли да попитам нещо? – каза весело Стилянов, осъзнавайки целия комизъм на положението. – Моят панталон взе, че…

– За въпроси – към информацията – рече човекът.

Архитектът се озърна, но не видя никаква информация.

– Извинете, но не я виждам – рече той. – Да не би да е в друга сграда?

– Аз съм – каза човекът. – Питайте.

Стилянов реши да отмине тази чупка, която направи замисленият човек.

– Можете ли да ми зашиете копчето – посочи с глава той. – Скъса се точно на най-неудобното място. А ципът не държи без копче.

– Шием само с материали на клиента – отвърна човекът.

– Какво значи с материали на клиента? – запита Стилянов. – Как да го разбирам?

– Копче на клиента. Игла на клиента. Конец на клиента – лаконично отвърна човекът.

– Конец на клиента??? – възкликна Стилянов.

– И ножичка, за да отрежем конеца – добави човекът. – Пропуснах ножичката.

Архитект Стилянов се усмихна.

– Че аз, ако ги имам всичките тези работи, сам ще си го зашия – каза той. – Да не е голяма философия…

– Ами зашийте си го – рече човекът. – Щом не е голяма…

– Но моля ви се – каза Стилянов, – как така, вие се шегувате, как с ножички на клиента…

Човекът се усмихна снизходително.

– Специализиран клон – поясни той. – Ние сме специализиран клон за услуги.

И отново се замисли.

Архитект Стилянов понечи да обясни цялото безсмислие на този клон, но нещо във вида на този човек, може би дълбоката му замисленост, го възпря и той усети как отнякъде към него запълзяха първите тръпки на отчаянието.

– Вижте – рече той, – панталоните ми ще паднат веднага, ако не ги държа с ръце. Това положение не може да продължава дълго, нали? Не може ли да се направи изключение, случаят е специален, мене ме чака комисия.

Чакаше го комисия, за да приемат три жилищни блока. По-грозни и по-неудобни жилища архитект Стилянов не беше виждал през живота си и затова беше решил да не ги приема. Каквото и да му струва това. В един момент от живота си човек трябва да направи решителна стъпка, за да може да се гледа после в огледалото.

– Не знам – повдигна безразлично рамене човекът. – Питайте майстора.

Архитект Стилянов направи една обиколка из обширното помещение, надникна зад паравана, държейки с две ръце панталона си, но не откри никакъв майстор.

– Къде е майсторът? – попита той. – В отпуск?

– Аз съм – каза човекът. – Казвайте, че имам работа.

– Как? Вие нали бяхте информация?

– Изпълнявам двете длъжности – рече кратко човекът. – За да не се раздуват щатовете. Е?

Архитект Стилянов понечи да каже нещо язвително, но се опомни навреме.

– Скъса ми се копчето на панталона – рече той. – Ето тук. И ако не го държа с ръце – ще падне.

– Така – кимна човекът, като погледна панталона. – И какво искате?

– Нали ви казах? – повиши тон архитектът. – Искам да зашиете този…

– На мене нищо не сте казвали – прекъсна го хладно човекът. – Казали сте може би на информацията.

Архитект Стилянов усети как го облива топлина, в гърлото му се надигна вик, но той го задържа с последни усилия на волята.

– Исках да ми зашият копчето – рече той. – Това тука.

– Може – кимна човекът.

– Но ми казаха, че шият само с материали на клиента – допълни архитектът. – Игла на клиента, конец на клиента, копче на клиента.

– И ножичка – рече човекът. – За отрязване на конеца.

– Аз имам ножче – каза архитектът.

– С ножче не става – поклати глава човекът. – Няма го в номенклатурата.

– Мойто е с кокалена дръжка – рече архитектът.

– С ножче не става – повтори човекът. – Всяка професия си има тънкости. Вие например какъв сте?

– Архитект – призна Стилянов.

– Виждате ли? – рече човекът. – Дори и там има тънкости. Не може.

Стилянов усети как ръцете му затрепераха, брадичката му се разигра, той се изчерви целият.

– Едно изключение въпреки всичко – каза той, – случаят, както подчертах пред колегата ви от информацията, е специален – чака ме комисия. Ще вземат да одобрят тези грозни блокове. А в тях ще живеят хора.

Човекът поклати глава.

– Блоковете са си блокове – рече той. – Това си е ваша работа.

– Но може би там ще живеят вашите деца! – каза архитектът.

– На моите деца аз съм им построил къща – отвърна човекът. – Ако чаках на вас…

– Поне вижте ножчето – помоли Стилянов, – може да ви хареса.

Човекът се замисли, въздъхна и великодушно рече:

– Къде е?

Бръкна в посочения джоб, извади го и започна да го наблюдава. Големият стенен часовник тиктакаше и опъваше нервите на Стилянов.

„Още петнайсет минути – мислеше си той нервно – и ще го одобрят. И за какво – за едно копче! Но пък как да се явя по бели гащи пред комисията!“…

– Ножчето не е лошо – каза след зряло размишление човекът – В краен случай можем да отрежем конеца с него. Въпреки че не е редно да работим с нестандартни инструменти.

– Благодаря! – каза Стилянов и се изчерви от това съвсем неочаквано за него подмазване. – Благодаря ви от сърце!

– А копчето? – каза човекът.

– Кое копче? – не разбра Стилянов.

Човекът го погледна с досада и въздъхна.

– Копчето – каза той. – Дето ще го зашием. Къде е?

– Изхвръкнало е някъде – сви рамене архитектът.

А после най-безсрамно излъга, че е бил в трамвая и там, в голямата блъсканица, го е изгубил.

„Защо лъжа? – мислеше си той, докато лъжеше. – Защо лъжа, Боже, защо не му кажа истината? Какво става с мен?“…

– Значи нямате и копче? – попита човекът.

Архитект Стилянов се изпоти, ушите му пламнаха от срам. Не беше изпитвал такова чувство от училище, вече двайсет и пет години.

– Нямам – призна той. – И съм във ваши ръце.

Човекът мрачно поклати глава.

– Лошо – каза той. – А игла?

– И игла – наведе глава архитектът.

– Че то какво се получава? – рече човекът. – Както върви, вие май и конец няма да имате?

И го погледна.

– Нямам! – рече рухналият архитект. – Нищо нямам – от игла до конец.

Човекът го гледаше изумен, той просто не можеше да повярва.

– И конец нямате?! – попита, невярвайки той.

„Господи! – мислеше си архитектът. – Ама това е идиотщина, защо не му кажа, че е идиотщина, какви са тези игли и конци, та той е най-обикновен шивач, при това е и ограничен човек, нали го виждам, положително не чете книги, сигурно е съвсем бос… Защо не му кажа, защо се държа като кокошкар, когото са заловили с кокошката в ръце? И откъде-накъде съм длъжен да нося в себе си игли и конци? Аз да не съм галантерист?…“

Това си мислеше архитект Стилянов, но каза съвсем друго.

– Нямам – каза той. – Нямам конец. Вие няма ли да бъдете така любезен, аз ще…

– Ама защо ми губите времето! – прекъсна го човекът. – Що не казахте веднага? Какво ме баламосвате с вашата кокалена дръжка?

– Не ви баламосвам – плахо рече архитектът. – Дръжката наистина е кокалена. Вие нямате ли конец и игла, нали с това работите. Защо не ми услужите, хора сме.

– Имахме – рече сърдито човекът. – По-рано. Но гражданите се оплакваха, че сме им крадели конците, копчетата, материалите… тогава, за да се премахне възможността от злоупотреба и да се улеснят гражданите, направиха клона си специализиран – шием само с материали на клиента.

– И никой ли не може да ми помогне – извика архитект Стилянов. – Никой ли? Аз съм тръгнал да извърша едно добро дело, а никой не иска да ми помогне! Не мога да отида там по бели гащи!

– Само отговорникът на клона може да разреши – рече човекът, като го наблюдаваше замислено. – Друг никой.

– Слава Богу! – извика Стилянов. – Къде е отговорникът на клона?

– Аз съм – каза човекът. – Вие по какъв въпрос?

– Как??? – рече Стилянов. – Вие нали бяхте… друго!

– Изпълнявам няколко длъжности – рече човекът. – Така се уплътнява щатът. Е, вие по какъв въпрос?

– Как по какъв! – завика Стилянов. – Как по какъв, какво ви разправях досега, нали за копчето ви разправях… Как по какъв!…

– Обяснете спокойно, гражданино! – каза човекът. – За какво копче?

„Ще го убия! – реши Стилянов. – Ще му забия ножчето в гърдите, чак до кокалената дръжка. Още никой не се е държал така с мене. От къде на къде, аз съм специализирал в Швейцария!… Сега ще го убия!…“

Но ръцете му бяха заети, с тях държеше панталоните си и моментът за убийство премина. Следващия момент архитект Стилянов се чу да обяснява най-подробно за копчето, за иглата и за трамвая, в който блъсканицата е преминала всякаква граница.

– Казаха ми, че вие можете да разрешите да ми го зашият с ваши материали – завърши той обширното си изложение.

– Кой ви каза? – учуди се човекът.

– Майсторът – отвърна Стилянов.

– Прехвърля отговорността по-горе – намръщи се човекът. – И въобще с този майстор ние трябва да си поговорим, много се е разпуснал напоследък. Значи, вие искате с наши материали?

– По изключение – подчерта Стилянов. – Нямам друг изход.

– По изключение може – каза човекът. – Ще трябва обаче да попълните собственоръчно декларация, че се отказвате от ваши материали и желаете с наши.

– Собственоръчно няма да мога – обясни архитект Стилянов, – ще ми паднат панталоните.

Човекът се замисли, почеса се по главата и реши:

– Добре, аз ще ви я попълня, вие само ще подпишете. Аз ще ви държа панталоните, докато подписвате.

– Благодаря ви – каза трогнат архитектът. – Много съм ви задължен.

– За нищо – отвърна човекът. – Започваме. Име, фамилия, професия.

– Петър Янакиев Стилянов, архитект.

– По-бавно – каза човекът, докато записваше. – Не мога толкова бързо. Съден, неосъждан, роднини зад граница?

– Неосъждан, несъден, нямам роднини въобще – каза архитектът.

– Как? – учуди се човекът. – Никакви?

– Никакви – рече бавно Стилянов. – Аз съм произлязъл чрез деление.

– Пиша „Никакви“ – рече човекът. – Това с делението не го разбирам.

Той поклати глава и продължи да задава въпросите:

– Участвал ли е в бригадирското движение, членува ли в обществени организации?

– Да, да, да! – изрева архитект Стилянов.

– Третото „да“ за какво е? – попита човекът.

– За всички останали въпроси! – отвърна архитектът. – Аз не заминавам за чужбина, искам да ми зашиете копче.

– Всички искаме това – каза човекът, – но си има ред. Не стига, че правим изключение, нарушаваме реда, ами и ще крещите на всичкото отгоре. Тука глухи няма, ясно ли е? Ще се държите прилично, независимо че сте архитект, пред копчето няма архитект, няма агроном – всички са равни. Ясно ли е?

– Ясно е – съвсем отпаднал рече архитект Стилянов. – Извинете.

– Подпишете тука! – каза човекът. – Аз ще ви държа панталоните.

Архитект Стилянов подписа и хвана отново панталоните си.

– Така – рече човекът. – Дотук – добре.

Погледа малко подписаната декларация, прочете я с мърдане на устните и я сложи в чекмеджето.

– Поръчката е приема – каза човекът. – Експрес ли искате или бърза? Или може би обикновена?

– Експрес – рече архитектът.

– Експрес – записа човекът. – Разбрано. Оставете панталона и минете след три дни да си го вземете.

– Какво? – прошепна архитектът.

– След три дни – рече човекът. – Може и сутринта на третия ден, ако много бързате.

Архитект Стилянов стоеше в просторното помещение, обливан от есенното слънце, и държеше панталона си с две ръце.