ВЪЗРАСТТА НЕ Е ПОРОК

Цветан ПЕШЕВ на 4 x 20

А КЪДЕ Е ДРУГИЯТ ДРУГАР?

В Хисаря съм, с Йордан Попов обитаваме една стая в почивната станция. Върнал се е от водни процедури, лежи с хавлията и чете на глас разказ на Мирон Иванов от новия брой на „Стършел“, а аз стоя на отворената балконска врата, пуша и внимавам пушекът да не влиза в стаята – от четири дни ги е „отказал“. От време на време и двамата избухваме в смях.

– Абе, пише ги – викам, – Мирон си е Мирон!

– А сега – вика Йордан Попов – ще ти прочета нещо от друг сатирик и ако се засмееш поне веднъж, имаш една „Загорка“!

И зачита той „нещото“, слушам внимателно, нo колкото повече слушам, се убеждавам, че бира няма да пия. И тъкмо си мисля, че не един и двама са тези, заради които ще останеш без бира, когато входната врата се отваря и се показва някаква жена. Вижда ме, спира на прага и стои.

– Търсите ли – питам – някого?

Жената стои, държи дръжката на бравата и ме гледа, явно „почиваща“ като нас, вече в третата възраст, по анцуг и с мрежичка, в която се виждат две бутилки минерална вода.

Междувременно Йордан Попов се е покрил с вестника и се прави на заспал. От една седмица рехабилитаторката упорито го бомбардираше с епиграми и той предпочиташе да се крие.

–  Кажете – продължавам да съм любезен, – търсите ли някого?

– Какво правите в моята стая? – опитва се да е любезна и тя.

– Ами оттук – викам – се вижда много хубаво Средна гора. Елате да видите каква гледка е!

– Но как може! – в гласа є почти няма укор, по-скоро се чете изненада. – И сте – вика – опушили, всичко е опушено!

– Моля ви се – казвам, – виждате, че съм отворил и димът излиза навън.

– Излиза! – минава тя през антрето и се спира стъписана. – А – вика, – другарю, какво правите в моето легло?

– Добър ден – наднича Данчо зад вестника и придърпва краищата на хавлията си. – Знаете ли – вика – другарко, моето е едно никакво като легло и потъвам, а това въобще не потъва! Такова легло – вика – признавам, да не потъва!

Жената стои объркана – Боже, друга на нейно място би се развикала, а тя само ни се позаканва с пръст. И двамата после ще „отбележим“, че очите є са необикновено сини и добри.

– Седнете, седнете – любезен е и Данчо, все пак не идва с епиграми и афоризми, а с две шишета минерална вода. – Седнете – вика – и се чувствайте като у дома си.

– Ами че аз съм у дома си! – сякаш се извинява тя и в тоя момент погледът є попада на Данчовия термос. – Но това не е – вика – моят термос! – След което последователно ще открие, че и чехлите не са нейни, и моята пишеща машина не е нейна, и книгите по масичката и табуретките не са нейни. – Ама – вика – това не е моята стая!

– Другарко – успокоявам я аз, – вие просто сте сбъркала вратата. Кой номер е вашата стая?

– Четиристотин и шестнайсет – отговаря тя.

– Значи – поема щафетата Йордан Попов – вие сте сбъркали и етажа. Ние сме двеста и шестнайсета, а вашата стая е точно два етажа по-нагоре.

– Извинявайте много – усмихва се виновно тя, сякаш кой знае какво е направила. – Извинявайте много…

Успокояваме я, че няма нищо, че с всеки може да се случи, че ние самите веднъж така сме си сбъркали стаята и сме попаднали на третия етаж и други от тоя род. И си тръгва тя, аз я изпращам до вратата и след още едно „извинявайте“ тя поема към асансьора.

А моя милост, вместо да се върне на мястото си и да се опита да спечели една „Загорка“, хуква по стълбището към четвъртия етаж. Стая 416 се оказва отключена – женска стая, и цветенца на нощното шкафче, и леглата изпънати, и плетчица една на табуретката.

Отварям балконската врата и заставам в същата оная поза с цигарата в ръка. Еее, друго си е да гледаш Средна гора отвисоко!… Подир мъничко – ето я и стопанката на стаята, отваря, вижда ме и стъписана се спира. Поглежда номера на вратата, гледа ме, пак поглежда номера н пак ме гледа.

– Търсите ли – викам – някого?

– Моля ви се – казва тя съкрушена, – кажете ми коя е тая стая и не бях ли преди малко в нея?

– Не – казвам – вие бяхте два етажа по-надолу, в стая 216, а това си е – викам – вашата стая, 416.

– А вие – гледа ме втренчено тя и не помръдва от прага, – защо сте същият? Нищо не мога да разбера…

–  Същият съм – викам, – защото ви изпреварих, за да си направя тази недостойна шега, за което моля да ме извините.

–  Шега ли? – сякаш не вярва тя. – Значи все пак това е моята стая, а вие сте същият, който бяхте долу?

– Да, да – казвам, – същият съм, и вие сте същата…

Да ме пита човек що ги правя тия работи, и то на тия години! Направил си го, ще ми каже после Йордан Попов, защото очите є са сини и добри, а ако бяха сини и лоши, нямаше да го направиш.

– Има да разправям, като се върна! – Най-после да я видя усмихната. – Че на мене – вика – за петнайсет дни нищо не ми се случи…

Милата, усмихва се опрощаващо и оглежда доволно стаята си – да, термосът си е нейният, и куфарът е нейният, и чехлите са нейните… Всичко си е нейно тук.

И отведнъж поглежда към леглото:

– А къде е другият другар?