КАК СИ ЯДОХ ОБУВКАТА

Ромен ГАРИ (1914 – 1980)

Пустинята Аризона простираше пред мен трънаците и камъните си, хилавата растителност и изсъхналата си земя. Това е пейзаж, който подхожда на моята възраст, на душевното ми състояние, на настроението ми. По-точно под влияние на тази безплодна и суха картина имах неблагоразумието да разкажа на жена си едно приключение от моето далечно минало. Всъщност отстъпих по силата на някаква защитна реакция пред носталгията, а може би и пред някакъв протест срещу белезите на възрастта върху слепоочията и сърцето ми.

Накратко, започнах да разказвам на жена си историята на първата си любов.

Мога да кажа, че наистина, без да се хваля, още от деветгодишна възраст заех място между най-големите любовници от всички времена, извършвайки за любимата си, която беше само на осем години, подвиг, в който никой никога, доколкото зная, не е могъл да ме достигне. За нея, за да є докажа любов­та си, изядох една гумена обувка.

Не за пръв път ядях нещо за нея.

Осем дни преди това бях изгълтал цяла синя серия пощенски марки от Бавария, които бях откраднал специално за целта от дядо си, а петнайсет дни по-рано, веднага след първата ни среща, бях изял за нея дванайсет земни червея и шест пеперуди.

Тук трябва да отворя скоби.

Зная, че когато се касае за любовни подвизи, мъжете са много склонни към самохвалство. Като ги слуша човек, подвизите им нямат граници и те обикновено не ви спестяват никакви подробности. Затова не искам от никого да ми вярва, когато твърдя, че заради любимата си бях изял също така и едно японско ветрило, пет метра памучни конци, половин килограм костилки от череши — тя ядеше черешите и ми подаваше костилките — и три редки риби, които уловихме в аквариума на учителя є по музика.

Моята приятелка беше само на осем години, но имаше големи изисквания. Тя тичаше пред мен по алеите в парка, сочеше ми с пръст ту купчина листа, ту малко чакъл или захвърлен вестник и аз безропотно из-пълнявах. Спомням си, че по едно време започна да бере маргаритки п аз с ужас гледах как букетът расте в ръцете є, но изядох и маргаритките под внимателния є поглед, в който напразно търсех да открия искрица възхищение. Без даже да изрази своята признателност, тя се затича, подскачайки, и след малко се върна с половин дузина охлюви, които ми’ подаде с решителен жест; после отидохме да се скрием в храстите, за да не ни видят гувернантките, и аз трябваше да се подчиня… Изядох черупките и всичко друго под зоркия є поглед — нямаше място за хитруване.

По това време на децата не казваха нищо за тайната па половете и аз бях убеден, че така стават тия неща – дори и днес не съм сигурен, че съм се лъгал. Постарах се колкото можах. Мисля, че тази прекрасна Месалина веднъж завинаги бе извършила възпитанието ми в сантиментално отношение.

Най-тъжното беше, че не успявах да є направя впечатление. Едва приключих с маргаритките и охлювите и тя ми каза замечтано:

— Жан-Пиер изяде петдесет мухи заради     мен и спря само защото мама ни извика на  закуска.

Изтръпнах. Чувствувах, че мога да изям петдесет мухи за Вакантни — така се наричаше тя, но това, което не можех да понасям, беше мисълта, че щом обърнех гърба си, тя ме мамеше с най-добрия ми приятел. Ала и това преглътнах. Започвах да свиквам.

— Мога ли да те целуна?

— Да, но не ми мокри бузата, не обичам така.

Целувах я, стараейки се да не є мокря бузата. Бяхме коленичили зад храстите и аз я целувах още и още. Тя въртеше обръча на пръста си.

— Колко станаха?

— Осемдесет и седем. Мога ли да ги направя хиляда?

— Да. Но побързай. Колко е хиляда?

— Не зная. Мога ли да ти целуна и рамото?

— Да.

Целунах я и по рамото, но и това не беше. Чувствувах, че има и нещо друго, което не зная, нещо много по-съществено. Сърцето ми биеше силно и аз я целувах по носа, по косите, обаче нещо все повече и повече ми липсваше; усещах, че не е достатъчно, че трябва да отида по-далече и накрая, обезумял от любов, седнах на тревата и изух едната си гумена обувка.

— Ако искаш, ще я изям заради теб.

Тя постави обръча на земята и клекна на петите си. Стори ми се, че видях в очите є лъч на уважение. Повече и не исках. Извадих ножчето си и започнах да ям обувката. Тя ме гледаше.

— Сурова ли ще я изядеш?

— Да.

Глътнах едно парче, после още едно. Под погледа є, изпълнен с възхищение, се почувствувах най-после мъж. Забих ножчето по-дълбоко в обувката и поемайки си дъх между хапките, продължих още известно време, докато чух зад себе си вика на гувернантката, която изтръгна гумената обувка от ръцете ми. През нощта ми стана много лошо. Промиха стомаха ми и размерът на моята любов се разкри парче по парче пред родителите ми.

Това беше споменът, който разказах на жена си, седнал на терасата на дома ни в Аризона, пред този безводен пустинен пейзаж, като че ли с наближаването на шестдесет­те години бях изпитал нуждата да си припомня свежестта на една отдавна отминала младост. Жена ми изслуша разказа мълчаливо, но ми се стори, че забелязах някаква странна замечтаност по лицето є. От този ден отношението є към мен неочаквано се промени. Почти не ми говореше. Навярно постъпих нетактично, като є разказах за минали любовни преживявания, но във вечерта на живота, след трийсет години съвместен живот, си мислех, че съм си извоювал право на известно снизхождение.

Когато срещах погледа є, прочитах в него укор и даже страдание, а понякога виждах дори сълзи в очите є. След няколко дни неразположение тя легна болна. Отказа да извикаме лекар и непрекъснато ме следеше с поглед, изпълнен с възмущение. Когато влизах в стаята є, намирах я свита около грейката и след нов измъчен поглед ми обръщаше гръб и виждах само една настръхнала топка от сиви коси върху възглавницата. По това време двете ни дъщери бяха вече омъжени и живеехме сами в къщата. Скитах от стая в стая като призрак. Телефонирах на голямата ни дъщеря с молба да се опита да разбере в какво ме упрекват — обикновено жена ми и дъщеря ми всеки ден си говорят по цял час по телефона и през цялото време ме критикуват за нещо. Но този път дъщеря ми не знаеше нищо. Единственото, което жена ми є казала, беше привидно незначителната фраза:

— Твоят баща никога истински не ме е обичал.

Слязох на терасата, отпуснах се в едно кресло и започнах да размишлявам. Гледах пейзажа от кактуси, безплодна земя и угаснали вулкани и бавно, сериозно анализирах душата си. После въздъхнах. Станах, отидох в гаража, взех колата. Отправих се към Скотздал и влязох в магазина на Джон и С-ие.

—  Бих искал — казах аз — един чифт гумени обувки. Нещо леко. За деветгодишно момче.

Взех пакета и се върнах в къщи. Отидох в кухнята и сложих обувките да врат половин час на огъня. После ги поставих на една чиния и с решителна стъпка влязох в стаята на жена ми. Тя ме погледна с тъга, в която обаче прозрях някакво пламъче на интерес. Поизправи се на леглото. Очите є буквално блеснаха от надежда. Тържествено извадих от джоба си старото си ножче и седнах при краката є. После взех едната обувка и започ­нах. Глътнах едно парче. Хвърлих патетичен поглед на жена си — в края на краищата стомахът ми не беше такъв, какъвто беше някога, — но видях в погледа є само израз на дълбоко задоволство. Затворих очи и продължих да ям обувката си с мрачна решителност, отказвайки да се предам пред годините, белите коси и пред нещастието да си застаряващ човек. Със затворени очи си казах, че няма никакво основание да се подчиня на ерозията, на повяхването на сърцето и на есента. Глътнах още едно парче. Не усетих как жена ми грабна ножчето от ръцете. Но когато отворих очи, видях, че тя беше взела другата обувка и вече дъвчеше втората си хапка. Усмихваше ми се през сълзи. Взех ръката й и дълго останахме така в полумрака. Гледахме детските обувки в чинията пред нас…