МАЦУШЕНКА

Киров, доайенът на фирмата,  даваше прощална вечеря по повод пенсионирането си. Цветя, приветствия, подсмърчания, обещания никога да не го забравят и подарък – сервиз за хранене от аркопал – всичко, както си му е редът. Към края на вечерта, когато пристъпваха към десерта, единствено той отказа да си поръча специалитета на заведението – крем брюле.

– Не ям такива нишестени неща – извинително каза той. – След случая с Мацушенка просто не съм в състояние дори да ги погледна.

– Тази Мацушенка някаква мацка ли е? – полюбопитстваха гостите му и това го подтикна да разкаже историята.

– В последната година от следването си се ожених за своя състудентка, за да не ни изпратят в различни краища на България при разпределението. Така беше едно време за всички завършващи  висше образование – задължителни три години работа на таковата на географията. Освен ако не си нечие дете. Какво знаете вие! Наехме стаичка в сутерена на една къща на улица „Бунтовник”. Всъщност то си беше мазе с две стаи с малки прозорчета, гледащи към задния двор. Трябваше само да се надигнеш на пръсти, за да можеш да погледнеш навън. В съседната стая заварихме друго младо семейство – Здравчето и Косьо. Те следваха и работеха в студентския стол, а  като се връщаха вечер, носеха остатъци от храна – нахапани кюфтета, парчета от шницели и кашкавал пане. Тя още отдалеч викаше любимата им дворна котка: „Маци, маци, Мацушенка, виж какво ти носим!” и животното с радостно мяукане тичаше да им се отърка в краката.

Киров отпи от безалкохолната си бира и продължи:

– Това ежедневно изкушение ни съсипваше. Разбирате ли, добичето плюска месища, а ние всяка вечер я караме на боб чорба. Там всъщност правеха тлъста пача, ама кой ще ти придиря. Само в деня на стипендиите си поръчвахме двойка кебапчета, но без гарнитура. Един ден жена ми не издържа и каза, че и ние ще се поглезим. Щяла да направи чудесен крем по стара рецепта на баба й. Добре, че старата жена  бе починала и нямаше как да види произведението на внучката си. Остави, че по-скоро приличаше на гипс, отколкото на десерт, но и така загоря, че не можеше да се отдели от дъното. Изглеждаше като онази снимка отвисоко на Хирошима след бомбардировката. После постепенно започна да се издува и втвърдява. В стелещата се димна пелена успях да намеря прозореца и да извадя тенджерката. Когато след около час  погледнах навън, видях Мацушенката да лежи безжизнена до нея, изпружила всичките си крака и с издут тумбак. Шестте й живота вече я бяха напуснали и тя вяло се бореше за седмия. Веднага се усъмних, че животното бе близало от още топлия кулинарен шедьовър. Все пак не бях сто процента сигурен от какво е пострадала котката, а и жена ми до ден днешен пламенно отхвърля сладкишът да е причината. Спуснахме се да я пръскаме с вода, какво ти пръскане, направо я поливахме като индрише, но безрезултатно. В  паниката си дори є дадохме да вдиша съветския одеколон на жена ми „Красный октябрь”. Сигурно с подобна гадост Христос е възкресил Лазар.  Но помогна! От острата му миризма котката изведнъж живна, и то тъкмо навреме, защото съседите се връщаха.

Домашната им любимка им се заклатушка към тях, но даже и не помириса вечерята.

– Тези боклуци, дето ги дават по столовете, не са за деликатния стомах на животинчето. То да не е студент – изказахме опасението си, че може да е отровена.

Съседите не бяха много убедени, но за всеки случай спряха да й носят остатъци от кухнята. Спряха и изкушенията ни.

Киров огледа смълчаните си сътрапезници и добави бодро:

– Оттогава обаче, та до ден днешен винаги си гледам у дома котка. Един вид биологически детектор, когато жена ми готви. И на, доживях до пенсия.

Иван Сариев