НУЖНА ЛИ НИ Е СРЕДНА КЛАСА?

Навършват се 32 години от 10 ноември 1989 г. – датата, от която с много надежди започнахме промяната.
Има ли промяна или си останахме само с надеждите?
Четете във фейлетона на Георги Друмев за средната класа, текст, писан преди двайсет и седем години, но за съжаление, актуален до днес.

Въпросът за необходимостта от средна класа в парламента, разбира се, е риторичен. Нужна е, разбира се. И още как.

Защото свръхбогати си имаме отдавна. Един председателствал толкова години Валутната комисия при ЦК на БКП, т. е. през ръцете му минали всички валутни операции от осемдесет и втора година насам и късайки от залъка си, успял да скъта някой и друг милион (долари, естествено, осемнайсет в лондонски банки и дванайсет във виенски), друг държал в ръцете си външната търговия, трети се оплел в Указ 56, уреждащ задграничните фирми, които министър Иван Костов така и не можа да преброи като хората, за ревизия да не говорим, четвърти просто седнал до отворената каса и каквото успял да сложи в куфарчето, сложил. Изобщо едрият капитал не го мисля. Представен е добре в парламента, откъдето и да го гледаш.

Защото не е тайна, че откъм председателското място ляво и дясно са едно, а откъм балкона, където са журналистите и президентът – точно обратното.

Сравнително добре е представена и класата на социално слабите депутати или с други думи, на умиращите от глад. Миналата година един от тях дори едва не изпъна петалите, ако не бяха двама сатирици да го направят за смях, и вестниците започнаха да го молят да яде и накрая оня се отказа да умира от глад. От глад за власт, искам да кажа.

И ето че започна да се формира една средна класа депутати – такива, дето нито умират от глад (при трийсет-четирийсет хиляди на месец се счита, че депутатът вече умира от глад), нито пък не спят по цели нощи да мислят какво ли става сега с капиталите им в чужбина и другарите им дали няма да ги завлекат. Една такава средна класа, която хем трупа капитал, хем се ослушва. И не взема повече от милион, да речем. Комисионна, естествено. Един дори се прочу из кулоарите и от малкия екран с прозвището си „господин един милион“. И човекът се тръшка и се хвърля и гледа някак си да опровергае, защото знае: излезе ли ти веднъж лошо име – няма оправяне. И повече от милион вече никой няма да ти даде. Всеки ще вика – ти нали си „господин един милион“, отде накъде ще искаш два милиона.

Примерно казано, два милиона, защото сделката може да е за пет.

А друг един се прочу с трите милиона, задигнати кой знае откъде и за които той заяви, че можел да отговаря само пред Страшния съд. А който настоявал за нещо повече, можел да го хване за шлифера.

Трети се прослави с автографа си като министър, който бил струвал половин милион. И не пуска никого в кабинета си по никакъв въпрос, ако не носиш куфарче с половин милион. Дори само да го питаш колко е часът, оня си иска половин милион. Не съм те карал да влизаш, казва. За мене, казва, времето е пари, не може всеки да влиза, когато му се прище, в кабинета ми.

Един западен бизнесмен – то нали и ние вече станахме Запад, но така си е думата – дори приплакал пред наш пишещ брат: такова чудо не бях виждал, казва, да ми искат двайсет на сто комисионна. Такова чудо няма по света. Как да му обясниш на такъв бизнесмен, че ние сега се учим да правим средна класа, а ученето струва пари.

И ето че тъкмо започна да се формира мечтаната средна класа – засега само в парламента – средна класа е по няколко милиона само, не повече капиталец зад гърба, и пленарната зала реши да я съсипе, избирайки комисия за борба с корупцията. Ами че нали от корупция ще пръкне тая средна класа, няма от депутатски заплати да пръкне, я! Учреди пленарната зала комисия за борба с корупцията и комисията започна работата си с нечувани жестокости. Като например разни изявления пред електронните медии. Не зная дали някой е надникнал в нечия банкова сметка – най-напред в банковите сметки на членовете на комисията, естествено – но с изявленията си депутатите-екзекутори така наплашиха корупцията, че дете в майка пропищя, дето има една дума.

Така ли се прави средна класа, питам аз. С комисии.

А и дава ли си някой сметка, ако комисията започне да праща депутати в затвора, дали утре ще останат депутати поне за кворум? А също така легитимни ли ще бъдат решенията на парламента, ако те бъдат вземани в заседателната зала на Централния затвор?

Георги ДРУМЕВ
1994 г.