АНТИУТОПИЯ

– Ще гласуваме ли, ще гласуваме ли, бай Добри? – приветливо попита машината. – Не се стряскай, де!

– Да, да, ще гласуваме. – Смотолеви изненадано новодошлият и се огледа наоколо. – А карта кой ще ми даде?

– Сега пък карта! А тъмна стаичка не щеш ли? Забрави тези отживелици! Това беше при старите венецуелски машини. Сега сме ново поколение –  специално северноазиатско производство с безконтактен достъп в диалогов режим на базата на изкуствен интелект. И знаем всичко за всекиго в съответната секция, актуализирайки непрекъснато информацията. Използваме ирисово разпознаване, както си гледал по филмите. Само да ме погледнеш и вече знам кой си, макар че те виждам за пръв път. И така, за кой номер си решил да пуснеш гласа си?

– Не мога да Ви отговоря. Надявам се поне тайната на вота да е останала.

– Глупости! – изсмя се машината. – Тайна от мен? Та нали като натиснеш бутона, и вече си я споделил?

– За 186 – колебливо отвърна той.

– Сериозно? И защо? Чел ли си им програмата? Знаеш ли, че са изнасяли в чували тайно милиарди евро с дронове до една тихоокеанска офшорка? Че кандидатът им е геронтофил и е засичан да закача тайно стари бабички? Всичко това и още колко неща сме написали отдавна за тези, а и за много други кандидати, ама трябва да се чете. Хайде сега да помислим заедно за някой друг! Аз ти предлагам номер 199. Искаш ли да го обсъдим?

– Не бива да се бавим и да правим опашки – меко възрази бай Добри.

– Какво бавене? Какви опашки? Не виждаш ли, че в залата има десет машини и няма кьорав човек? Хората вече разбраха, че няма смисъл да идват до урните и доброволно са делегирали правата и съдбите си на нас. То си е за тяхно добро, разбира се. Още ли не си натиснал 199? Сега въртели ли ще си правим?

Машината млъкна за малко и после продължи вече доста по-твърдо и без следа от предишната фамилиарност:

– Хайде, удари ме! Иска ти се, нали?Ама от онзи портрет те гледат невидими очи и веднага ще довтасат юнаците от „Защита правото на свободен избор”. Не те съветвам да го правиш, да знаеш.

Бай добри въздъхна, прокле се, че се остави навикът да го докара до пункта, и натисна номер 199.

– Правилно! – окуражи го машината. – Макар че, който и номер да беше натиснал, щях да го отчета като 199. Поздравления! Гласът ти отива за повишаване благосъстоянието на хората и за просперитета на страната.

– Квитанция няма ли? Нали трябва да я дам на комисията?

– Каква комисия, бе човек! – въздъхна отегчено машината. – Къде я виждаш? Няма вече комисии. За какво са? Само за да легитимират  процеса? И да стоят безсмислено като онези каменни исполини по брега на Великденския остров? Как могат да повлияят на дадения от мен резултат? Какво ще броят? Разписки? И какво от това? А вътре в тях какво е написано ще гледат ли? Не, нали? Тогава?

Бай Добри стоеше нерешително и машината се смили.

– Добре! Пускам ти разписка. Тя няма никаква стойност, но можеш да я покажеш на жена си и приятелите ти да видят какъв куражлия  си. Ето ти я – има си всичко – включително час, минута и дата – 4 април 1984 година.

– Какво? Да не сте се объркали нещо? Сега сме друга година.

– Свиквай! – Равнодушно отвърна машината. – Тук вече винаги ще бъде 1984 година.

Иван Сариев