НЕПОСЛУШНАТА

По онова време, за което ще ви разкажа, Иларион все още не беше  станал главен лекар на ветеринарната лечебница в Дупница, ами се разхождаше млад двадесет и три годишен левент, с черни, все усмихнати очи. Колчем минеше по нашата улица, все ми обаждаше що става по света – по морето, в големите градове. Беше висок,  тичането му се удаваше с лекота, а още по-добре му се удаваше да цери болни животни. Аз пък имах дъщеря – дълго я чаках, двама сина родих, добри мъже излязоха, ама приказката ми беше за щерка ми Сия.

Щом се пръкна на бял свят, сълзи изкара от очите на мъжа ми – такъв мерак имаше в нашия дом женско да се завърти. Моят стопанин е обущар – цял ден обувки на хората кърпи, аз пък, заедно с момчетата, градината и животните гледам, все някак прехранваме се. То пък си струваше годините, дето чаках – не че е моя щерка, но Сия порасна много хубава- ония ми ти тънки вежди, а очите светлокафяви и весели.  Дето се казва – една гордост имахме у дома – и то беше Сия. Иларион по седем пъти на ден по улицата ни минава, ала не я задиря, нито  думи є подмята и аз – спокойна, викам си, туй момче няма да посегне да ми запали чергата. Пък и Сия беше мъничка – баща є дума не дава да се издума за женитба, пък и аз си викам – рано  e да се задомява, нека поседи у дома, да радва очите хем на мен, хем на баща си. Добре, най-богатият човек в Дупница, с имот, прострял се между две реки, та чак до морето, се казваше Коста Кривошанов.

Той също имаше дъщеря – Аделина. Не беше лошо и туй момиче, с равен стан, високо, пък и нали в богата къща порасло, ръцете му меки като копринените фусти в магазина у село. И понеже на Иларион тъкмо му дошло време да си дири булка, всички си викаме – той Кривошановото момиче ще грабне. Нали добичета умее да цери, пък и приказката му учена, най-големият човек на Дупница няма да се дърпа, наопаки – ще се гордее такъв зет да прибере в рода си. Но Иларион хич и хабер си няма, никъде не споменава Аделина. Тогаз Коста Кривошанов взе да ги говори:

– Атът ми Светкавица нещо не го бива, току като шашав ходи и не ще да препуска, колчем го яхна. А кончето, на, и жената е свидетел, е най-скъпото нещо на света след дъщеря ми! – дотук добре. Цяла околия знаеше за лютия жребец на Кривошанов. Ама другото, дето издума чорбаджията, накара мало и голямо да зацъка с език. А думите му бяха точно такива: „Ако онзи младок Иларион излекува Светкавица, значи, давам му Аделина за жена и думата си на две не сторвам.“

Аз, понеже съм стопанка на обущар човек, и отде наде ще зная какво става в чорбаджийския чифлик, ама по село се разнесе една приказка… то не е много за казване, щото Кривошанов е отмъстителен. Както и да е, от туй време аз Иларион го уважавам, макар и да беше младо и зелено, на възраст колкото малкия ми син. Та хората разправят – отишъл Иларион в Кривошановия обор, огледал ата, потупал го оттук – отсам, па закимал с глава:

– Господин Кривошанов – рекъл той, – нищо му няма на Светкавица. Защо си ме викнал?

– Как тъй му няма – рипнал чорбаджията. – Не го ли виждаш как е оклюмал глава, все едно ковачът го е тупнал с най-тежкия чук?

– Не ми разправяй така. – възразил Иларион. – Ти по-добре от мен знаеш какво са направили с коня ти.

– Какво да знам? – Коста плюл троснато на земята.

– Цяла седмица конярите ти берат див мак, господин Кривошанов. Направили са отвара, напоили са коня ти с нея и ей го на – атът ходи гламав, без да го е тупвал ковачът с най-тежкия чук. Ако спрете да му давате отвара, след три дни ще се оправи.

– Млък – ревнал Кривошанов. – Отде такива работи са ти влезли в главата?

– Ами единият от конярите ти се хвалеше онез дни, че получил десет лева за кош див мак.

Чорбаджията млъкнал, очите му се напълнили с кръв. Мълчал и пухтял, а накрая рекъл, като че отхапвал думите си от въздуха:

– Значи не ти харесва Аделина?

– Аз дойдох да лекувам кон, господин Кривошанов – отвърнал с поклон Иларион. -Господ с красота и ум е дарил дъщеря ти, ала не мога да излекувам здрав ат. Прощавай.

Оттогава щом Кривошанов чуе името „Иларион“, все едно някой за гроб му приказва и лицето му става зло. Ала младокът хич и хабер си няма да се страхува, все напред-назад  по нашата улица се разхожда, черпя го с локум, а той хич и не поглежда към моята Сия. То си е ясно – чорбаджийската щерка подмина, та пред моето ластовиче ли ще се спре?

Мъжът ми Сия не дава на никого, разправя – малка била, пък и аз се чудя как ще се разделя с нея някой ден. Иларион при мен иде да си бъбрим, аз съм стара жена вече, устата ми тропа колкото две воденици, а пък неговата – колкото двеста. Всичко хубаво, започна жетва, започнахме да прибираме чувалите с жито, животът си върви като натоварен керван – кога с хубаво, по-често с лошо, но и в глад, и в празник моята щерка шета у нас и ни весели къщата. Добре, ама по една време я гледам – измъква се самичка по полето. Брях! Какво ли ще търси туй момиче! Проследих я веднъж и що да видя – тя цветове на див мак бере! Взела чувал и скубе ли, скубе онзи червен див мак! Викам си – я да я видя какво ще стори по-натам. Много съм опасна – да не мислиш, че е лесно да задържиш един обущар, при който си поправят обувките всички булки на Дупница – че и много по-млади от мен? Не е лесно, ами. Настана празник, момчетата излязоха , Сия се върти из дома и не ще да си покаже носа от портата навън.

– Ти, мамо – вика,- няма ли да тръгваш вече за града? Нали щеше да купуваш чехли?

– Ща, ща – отговарям, но вместо за чехли се шмугнах в мазето. Я да видя, рекох си, какъв зор я мъчи и защо иска да остане сама у дома. А то защо било: извади моята хубостница дивия мак, изсипа го в котела, накладе огън. Макът вря, що вря, аз седя в мазето, студ ме натиска, реве ми се, но търпя. После хубостницата ми смеси отварата с вода, докара магарето ни и ей на – един ден живот повече да не видя, ако лъжа – даде на добичето да пие. То не ще, горкото, върти глава, къч хвърля, но Сия – знам, че по инат магарето далеч изпреварва – главата му натиска, със захар го примамва и накара добичето да изпие оная мръсотия. Бре, отначало наш Калчо започна да скача, после завъртя глава и зарева. Накрая се опъна насред двора – ще мре онуй магаре и това си е.

Сия, дето я обичам повече от мене си, Сия – любимото ми дете, заряза болното магаре и излезе  с някакви момичета! А животното – бере душа. Стопанинът ми се появи, беше се срещнал с брат си и се връщаше весел и почерпен, но щом зърна страшната картина с наш Калчо, се улови за сърцето. Какво да правим? Ами само едно ни остана – извикахме Иларион. Ето ти го, хубостникът, идва с очи бляска, моята Сия най-скромно се свива по двора, но пък и той не я поглежда. Надвеси се над магарето, побутна го оттук-отсам, отвори му устата, потупа му корема и рече:

– Много е сериозна работата, стопанино. Ще ти умре добичето.

– Как тъй? – викам аз и кипя, понеже си знам какво не му е наред на магарето. – До вчера беше здраво като канарите по рида.

– Е, да, ама има една опасна магарешка болест – вика Иларион. – Ще се опитам да го изцеря, но… – така и остави думите си да висят, не ги подпря с нищо.

– Какво „но“? – пита стопанинът ми.

Ала Иларион не му отговори.

Всички знаят,че следобед малко подрямвам, жена на възраст съм вече и ми е простено. Тогава мухите по-малко хапят. Уж да легна, ама наблюдавам и що да видя – Иларион подава на малкия ми син пълен чувал, а моя синковец изважда отвътре див мак. Ето значи, на добичето още му било писано да страда от магарешката болест. И вярно – наш Калчо нито може да си стои на краката, нито може да реве. Ще мре. Идва Иларион и казва на мъжа ми:

– Абе, ще го изцеря, ама ти нали знаеш какво ми предложи Коста Кривошанов, ако му излекувам ата Светкавица?

– Знам – отсече мъжа ми. – Предложи ти Аделина.

– Ами и ти имаш дъщеря – подметна Иларион.

Мъжът ми първо каза „Не“, после „Дай ножа да го заколя тоя!“, накрая попсува. След седмица магарето ни оздравя. Чак тогава, макар че ни беше мъничка и единствена, моя Сия се сгоди с Иларион. И стопанинът ми се напи от мъка, а аз до него – от радост.

Здравка Ефтимова


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: