Първоаприлско намигване към историята – част I

 

Който се смее на миналото, по-лесно ще преглътне настоящето!

Шегите с миналото

Всеки хуморист все някога е бил изкушаван да се пошегува с историята. Да вземе някой уж неоспорим исторически факт, който от дете му е набиван в  началното училище, и да го разгледа не от общоизвестната, а от другата му страна – смешната.

Правили са го не един или двама хумористи през годините – най-известното произведение е „Хумористична история на българите”, написана и илюстрирана от редактора на „Щурец” Райко Алексиев, издадена през 30-те години. В нея писателят-сатирик /в случая и историк/ разглежда историята ни през призмата на тогавашните партийни и котерийни боричкания. Пример: като разказва  за завета  на Кубрат със снопа пръчки, той твърди,че Кубратовите синове изобщо не чули баща си, ами се сбили помежду си с тоягите от снопа, а после всеки от тях си направил своя партия…

Някъде по това време, пак през 30-те, своя „смешна” история пише и Христо Бръзицов. Изглежда времето тогава е било подходящо за смешки с историята, защото само десетилетие по-късно няма да е време за шеги, не само исторически…За 45 години времената стават сериозни.

Веднага след промените през 1989 излиза и друга „Краткосмешна история на България“, този път писана не от професионален хуморист, а от виден историк – проф. Николай Генчев. Но тук професор Генчев се е скрил зад псевдонима Никола Веранов и само историци от гилдията са разбрали кой е авторът, както и какво точно се е опитал да пародира. Иначе замисълът е останал неразбран от широката четяща публика, която е оценила  само илюстрациите на Борис Димовски.

Освен опитите за хумористични истории в някои сериозни опити за написване на българска история има много хумор. Например доста смешни моменти присъстват в „Български хроники“ – опит за история в  5-6 тома, написани 5 за 6 от поета Стефан Цанев. Хуморът там се е получил случайно –  от прекаленото  самочувствие на поета, който се изживява като историк… Смешно е също, че учители по история преподават предмета на своите ученици по томовете на Ст. Цанев.

А къде в тази хумореска с миналото сме ние от „Стършел”?

Тук сме: този първоаприлски брой сме посветили на шегите в историята. Или на историята в шеги…

За наш консултант поканихме  проф. Иван Илчев, който освен виден историк е известен и с чувството си за хумор.

С  текст, предоставен ни от него започва  Първоаприлското ни пътуване в българската историята.

Хуморът е свобода

А можем ли да погледнем с намигване към историята? Че в главите ни е набивано, че историята, най-паче нашата, е история героична, трагична, забележителна, населена със сенки на герои, самопожертвователни, навъсено смръщили вежди. “Перущице бледна, гнездо на герои,/ слава! Вечна слава на чедата твои,/ на твоята пепел и на твоя гроб,/ дето храбро падна въстаналий роб!”. Често възхваляваме не победата, щото победите ни не са толкова много, а героизма – фаталния, но героичен край. Усмивка ли? – Боже, опази!

Не си позволяваме да се усмихваме, да иронизираме миналото  дори, когато то е уязвимо откъм насмешка. Че другаде не биха спирали да говорят иронично за гигантските мустаци на Панайот Хитов, които отразяват не толкова мъжката мода, колкото егото на войводата. Нашите герои са неуязвими за подсмихвания. Кой си е позволил да се подиграе със снимката на въоръжения до зъби Любен Каравелов, нахлузил пълен хайдушки каяфет, макар никога да не е участвал в сражение? Или партизаните през Втората световна война, чиито тела не са усетили вода през цялата дълга зима с всички логични последствия за обилието на телесни аромати и плодородна почва за въшките.

Древните смятат, че хуморът е дар на боговете, но пишейки и обсъждайки историята си, ние рядко използваме този богодаден дар.

Психолозите твърдят, че хуморът е необходим и полезен за самочувствието на индивида, но управниците съвсем не споделят това мнение.

Властниците като цяло не си падат по хумора. По-възрастните от нас си спомнят гърленото „Ха, ха, ха?“ на Тодор Живков, на което угодливо пригласяше сонм от придворни блюдолизци.

Това, което за поданиците е хумор, за властниците е неправомерен сарказъм. Занаятът на хумориста е опасен. В Римската империя периодично осъждат на изгнание от Вечния град комични актьори, които си позволяват да осмиват висшестоящите.  Петроний беше принуден от Нерон да си пререже вените. Шутовете в Средновековието можеха да седят на трапезата на владетелите, но не бяха неуязвими, когато престъпваха традиционни бариери. Кой можеше да си позволи да упражнява чувството си за хумор към Сталин, Мао Дзъдун или Хитлер! Българските карикатури за Тодор Живков на Тодор Цонев видяха бял свят едва след падането на обекта на присмеха му от власт. Истинско чудо е, че Иля Илф и Евгени Петров избягват репресиите в СССР от 30-те години.

Това, че хуморът се възприема като заплаха, показва реакцията на част от мюсюлманските общества към карикатурите на Мохамед. Трудно е при тях да се появи добродушно иронична карикатурна история на създаването на света от Бог, както го прави във Франция Жан Ефел.

Не е случайно, че сатирици има най-много в свободните общества с отдавна установени демократични традиции като САЩ или Великобритания.

С една дума – хуморът е свобода!

Проф. Иван Илчев

 АДМИНИСТРАТИВНО СТАТУТКАНЕ

Древната Кубратова България се простирала около Азовско и Черно море, на територията на днешна Украйна.

Някъде през 668 г. старият кхан Кубрат извикал своите петима синове да им предаде открития урок със снопа пръчки, който днес всяко българче знае от учебниците. Тогава неочаквано се намесил жрецът Чурук, официален говорител на бог Тангра. Погледнал към небето и предсказал: „Великият Тангра ми говори, че след тринайсет века племето на  Шойгу-хан ще нападне с огън и гръм тия земи.”

Щом чул това, старият Кубрат се отказал от открития урок,  събрал си пръчките и подканил синовете си да емигрират, накъдето им видят очите. Един от тях, Аспарух, с ордата си преминал Дунава и основал днешна България.

Минали векове, предсказанието на жреца Чурук се сбъднало. Една сутрин наследниците на Кубрат, които останали в земите около Азовско море,  били изненадани от внезапни взривове на бомби и балистични ракети. Войските на техния източен съсед, предвождани от Шойгу-хан, ги атакували, за да ги освободят от тяхната независимост.

Стреснати и уплашени,  над три милиона, най-вече жени и деца, грабнали най-необходимото в бохчи и куфарчета и побегнали на запад. Близо сто хиляди от тях отново преминали  Дунава и дошли в Аспарухова България. Там местното население ги приело радушно, за разлика от администрацията, която се чудела като какви да ги запише в регистрите – като временно пребиваващи или като по-дълговременни заселници.

Една майка с две деца, бягаща от ракетите на Хан Шойгу, възкликнала, докато чакала на опашка пред общинско гише:

– Ако навремето нашият земляк Хан Аспарух чакаше на византийската администрация да му определи статута, щеше ли да я има днешна България?

КЪСА КЛЕЧКА

Когато решил да приеме християнството и да го наложи по българските земи, владетелят Борис Първи получил две предложения – от Византия и от Рим. Той дълго мислил, но не можал да реши кое да приеме. Решил да хвърли чоп с клечки – къса /православието от Византия/ и дълга /католицизма от Рим/. Изтеглил късата клечка – приел православието от византийците.

Ако бе изтеглил дългата клечка, едва ли католическа България щеше да е пет века под турско иго. По времето на социализма и българите можеха да имат своята революция като унгар­ците, своята пролет като чехите и своята „Солидарност” като поляците.

А в най-ново време на посещение у нас щеше да идва Римският папа, а не Руският патриарх Кирил /офицер от КГБ Гундяев/, за да дърпа ушите на нашия президент.

ЛЕГЕНДА ЗА ЧЕРЕПА-ГРААЛ

По времето на хан Крум имало нулева толерантност към корупцията – на  чиновници, уличени във вземане на подкупи, режели едната ръка, обикновено дясната. Затова повечето служители от  държавната администрация били едноръки, с по една лява ръка, и обслужването на гражданите на гишетата ставало бавно – почти като сега. За подаване на данъчни декларации в края на април се трупали големи опашки, но хората не протестирали, защото на протестиращите пък режели главите.

Освен на собствените си поданици хан Крум, наречен още Страшни, режел и главите на враговете си. На византийския император Никифор той оказал височайша чест – след като му ампутирал главата, обковал черепа му със сребро и го направил на чаша. Крумовата Чаша-череп била обявена за Свещен Граал, много поколения български владетели, политици и депутати са търсели тая Чаша, защото смятали, че ако я притежават, тя ще им даде неограничена власт.

Във времената на социализма се говорело, че Чашата-Череп е подарена на Сталин от Георги Димитров и се пази в Кремъл, защото властта в България се командвала оттам. След 10 ноември следите на Чашата се губят, но се предполага, че тя е попаднала в колекцията на бизнесмена Васил Божков – заради прякора му Черепа. Това обяснява силата и влиянието на бизнесмена Божков  над всяко правителство в годините на прехода. Даже и сега, когато той е политически емигрант в Дубай, вдигайки наздравици с Крумовия Граал, Божков дърпа конците на управлението в България.

ТВЪРДИ ГЛАВИ – МЯГКИЙ ЗНАК

Двамата братя Кирил и Методий създали азбука Глаголица, която техните ученици, докато преписвали, поогладили и попроменили буквите тук-там. По-късно тази азбука, вече наречена Кирилица, била занесена на Изток – към Киевска Рус от български свещеници и книжовници. Те почнали да преподават на местното население уроци по православие и по правопис. Но тукашните славяни трудно възприемало четмо, писмо и религия, те предпочитали да пият медовина, да ядат сланина и да си седят в блатата, откъдето дишали през тънки тръстикови цеви. Българските книжовници се сетили да запушват тръстиките им с восък и тогава местните жители излизали от блатата, за да дишат и да се учат – за тях знанието станало като въздуха. Но трудно възприемали новото. Тогава се наложило да издялат писмените знаци на новата азбука от буково дърво – дървените кютучета кръстили букви. С твърдите букви българските учители  почуквали учениците си по главата, та да възприемат по-лесно. Но от много учене на букви по главите на учениците излизали цицини. Намерило се друго решение – буквите да не са от бук, а от по-меко дърво – бреза, която не оставяла цицини. Така в практиката се въвела и най-меката буква – мягкий знак, тя станала знакова и в днешната руска азбука, използва се  даже в името на новата държава Русь.

ЗЕЛКА СЕ ПРЕРАЖДА В ТИКВА

През 1277 селянинът Ивайло оглавил въстание срещу властта. Под лозунга: „Вие сте прости и аз съм прост” той събрал войска от селяни, разбил татарите и спрял татарското нашествие. От това му пораснала работата и той решил да скъса със селянията и да се възцари. Влязъл в Търновград, оженил се за царкинята и седнал на трона. 

Но всички му се подигравали зад гърба за селския  произход. Най-много го бъзикали византийските хронисти, те го наричали подигравателно с прякорите Лахана /кисела зелка/ и Бърдоква /маруля, а също и зелка/.

Царуването на Ивайло било трайно колкото кисело зеле – скапало се  само за един сезон. С интриги и заговори го свалили от трона, Ивайло  се спаружил, изоставен от всички. Потърсил закрила при врага си, татарския хан Ногай, който постъпил коварно – първо го приел радушно, а после го посякъл като зелка.

Но преди посичането стара татарска баячка му  предсказала, че след около седем века и половина той ще се прероди  пак в народен водач. Но тогава прякорът му няма да е Зелка, а Тиква. Що е то Тиква старата татарка не могла да обясни, защото такова растение не било познато по нашите земи, тъй като Америка щяла да бъде открита след около два века.

Тази легенда за народния цар станала особено актуална в началото на 21 век, когато по българските земи един премиер взел да се представя пред народа с думите на Ивайло Лахана:”Вие сте прости и аз съм прост!”. А народът хем му ръкопляскал и го избирал, хем зад гърба му го наричал Тиква.

ДЯДЯ ВАНЯ ПРИШОЛ

През февруари 1887 г. в Русе група български офицери, с подкрепата на Русия, вдигнали въоръжен бунт  и се обявили срещу правителството на Стамболов.

Бунтът бил потушен, а главните организатори били осъдени на смърт.

Ако метежът беше успял, днес у нас нямаше да има  улици, кръстени на Левски, Ботев и Стамболов поради неактуалност и незаинтересованост на населението. Г-жа Митрофонова нямаше да е посланик, нейната височайша длъжност щеше да е генерал-губернатор. На площад „Славейков” вместо „Макдоналдс” щяхме да имаме „Дядя Ваня”  – руска верига за бързо хранене, а курсът на българския лев щеше да е вързан за рублата и сега 1 евро щеше да се разменя за 115 лева.

А на всеки българин, произнесъл думата „война”, съдът ще дава 15 години затвор по бързата процедура.

ЛОЗЕТО НЕ ИСКА ПЛЕХАНОВ, А МОТИКА

Първата социалистическа сбирка се е състояла през май 1891 г. на лозето на Никола Габровски край Велико Търново. Там собственикът на лозето, заедно с Димитър Благоев – Дядото /който още не бил Дядо, но му викали така, защото от млад не работел, а  искал народна пенсия/, събрали свои другари, за да подготвят на връх Бузлуджа учредителен конгрес на нова партия. Същата партия, която днес е най-старата и се гордее със своите повече от 130 години.

Ако тогава домакинът Габровски бе дал на другарите си не произведенията на Плеханов, а по една мотика в ръцете – да му прекопаят лозето, историята на Социалистическата партия  щеше да е друга. Лозето щеше да роди грозде, а не социализъм, пролетариатът щеше да се опива с вино, а не с идеи за равенство и за братство. Според най-нови медицински изследвания първото е по-здравословно и не води до тежък махмурлук, за разлика от второто.

АЛО, СЕРВИТЬОРЪТ ЗАЩО СЕ БАВИ?

През февруари 1945 в Ялта, на полуостров Крим /тогава съветски/, се провежда среща на тримата големи – Рузвелт, Чърчил и Сталин.

Говори се,че по време на вечерята, чертаейки по салфетка, те си разделят Европа на сфери на влияние.

Тогава Чърчил, може би под въздействие на кримското вино, така драснал на салфетката балканските граници, че България останала в съветската сфера на влияние.

Ако оная вечер келнерът бе се появил навреме, бе почистил масата и смачкал салфетката като ненужен боклук, съдбата на България можеше да е друга… На сутринта, на трезва глава тримата големи можеха да определят границата на съветското влияние по друг начин – само до Дунав, не по на юг.

Но така е, когато сервитьорът се бави… В това отношение съветските ресторанти никога не са се отличавали с добро обслужване.

БОЛГАРИЯ НЕ ЗАГРАНИЦА

По време на своето дългогодишно управление Тодор Живков на два пъти предлага на Кремълското ръководство България  за 16-та съветска република. Първо на Никита Хрушчов в началото на 60-те, а после и на Леонид Брежнев – през 70-те.

Ако  двамата съветски ръководители тогава не бяха се разсеяли, а бяха приели сериозно Живковата молба, сега животът у нас щеше да е много добре подреден – партия „Възраждане” нямаше да иска референдум за излизане от НАТО и ЕС, защото нямаше да сме там. В Брюксел Урсула фон дер Лайен и Йенс Столтенберг щяха да плачат за български съюзници и да се чудят как ще живеят без нас. Президентът ни пък щеше да е спокоен, че има къде да се ремонтират военните ни самолети „Миг-29”, а български танкове със знака Z   на купола сега щяха спешно и успешно да денацифицират градовете Мариупол, Николаев и Одеса.

Докато Йосиф Кобзон пее по Първи руски канал,/който е и единствен национален български/:”Мая страна, мая Болгария!”

Намигнал: М.ВЕШИМ


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: