ГАБРИЕЛ ШЕВАЛИЕ (1895 – 1969)

ТЪРЖЕСТВЕНОТО ОТКРИВАНЕ
(из „Клошмерл“)

…А пък депутатът Фокар, който се задушаваше от ярост, седнал вляво от Бартелеми Пиешу, не скри от кмета на Клошмерл какво мислеше в момента.

— Какъв некадърник, а, не мислите ли, драги ми Пиешу! Не, ама какъв некадърник е този Бурдия, нали, какъв динозавър на бездарието! И като си помисли човек, че са могли да го направят министър! Знаете ли историята?… Наистина ли не я знаете? Ами че тя се носи из целия парламент, драги ми приятелю. Няма да разкрия някаква тайна, ако ви я разкажа.

Той описа кариерата на Александър Бурдия, голямата личност от Клошмерл, бивш министър на земеделието.

Още съвсем млад, Бурдия дошъл в Париж като келнер в кафене. По-късно се оженил за дъщерята на един кафеджия и сам си отворил кафене в Обервилие. В продължение на двайсет години неговото заведение било много деен център на изборна пропаганда, седалище на няколко политически групировки. На четиридесет и пет годишна възраст Бурдия отишъл веднъж при един влиятелен член на партията. „Дявол да го вземе! — извикал той. — Толкова време вече създавам депутати, като плащам и пиенето на туй отгоре! Няма ли да дойде и моят ред! Искам да стана депутат, майка му стара!“ Намерили доводите му съвсем логични, още повече, че кафеджията можел далеч да покрие разходите по избирането си. През 1904 година, на четиридесет и седем години, бил избран за първи път. Този метод, с който си послужил така добре, за да стане депутат, той използувал, за да стане и министър. Години наред непрекъснато повтарял: „Е, какво, майка му стара, забравят ли ме мен? При това не съм по-глупав от другите! И правя за партията много повече с моите аперитиви, отколкото който и да е от тези дебели господа с техните речи!“ Най-сетне се представил случай и за това, през 1917 година. Клемансо образувал кабинета си. Приел в мецанина си на улица „Франклин“ председателя на партията. „Какви хора можете да ми предложите?“ — казал той. Между другите било представено и името на Бурдия. „Някакво старо говедо ли е този ваш Бурдия?“ — запитал Клемансо. „Ей богу, господин председателю — отвърнали му, — без да е нещо забележително, може да бъде поставен като политически деец в почетната среда…“ „Точно това исках да кажа!“ — отговорил държавникът с рязко движение, сякаш заличавал излишните подкатегории. Помислил един миг. И изведнъж отсякъл: „Хайде — рекъл. — вземам го този ваш Бурдия. Колкото повече глупаци ще има около мен, толкова повече шансове ще има да ме оставят на мира!“

— Не намирате ли, че историята е забавна? — настоя Фокар. — Пак Клемансо е наричал глупостта „империята на Александър“, а глупаците – „верните поданици на Александър, император на тезгяхите“. Чували ли сте за речта му в Тулуза, шедьовърът на Бурдия?…

Аристид Фокар прекъсваше доверителните си излияния само за да изръкопляска и да изрази горещото си одобрение. А в това време Бурдия продължаваше упорито както си знаеше, като трупаше една след друга формули, изпитани в течение на четиридесет години политически събрания. Най-сетне той прочете и последните редове на речта си и възторгът на клошмерлци достигна своя връх. Официалните лица станаха и се отправиха по главната улица към центъра на градеца, следвани от множеството. Щяха да пристъпят към едно непринудено освещаване на малката постройка, която клошмерлци вече наричаха „плочата на Пиешу“.

Пожарникарите на Клошмерл бяха повикани, за да смъкнат платнището. Постройката на писоара се разкри с цялата си практична и прелестна простота. Предложи се да я осветят с клошмерлско вино, като строшат гърлото на една бутилка върху ламарината. Но за това жертвоприношение беше нужен някой виден жрец. Предпочетоха жрица.

Тогава околийският управител тръгна да намери сред множеството тази, която не бе пропуснал да забележи и не я изпускаше из очи — Жудит Туминьон. Тя се присъедини към официалните лица, като полюляваше божествените си бедра с нехайна и проста грация, която пораждаше навред шепот на възхищение. Именно тя, смеейки се, кръсти писоара, а старият Бурдия, за да й благодари, я целуна по двете бузи. Фокар и още неколцина поискаха да последват този пример, но тя се измъкна, като каза:

— Не освещавате мен, господа!

— Уви! — единодушно изразиха съжалението си любезните кавалери.

Неочаквано един глас извика:

— He, Bourdillat, fes va que t’est tourdze n’heume Clotzmerle! Pisse le parmi, Bourdillat! [Бурдия, покажи, че си все още истински клошмерлец! Изпикай се първи, Бурдия! — Б. пр.]

И цялото множество веднага поде:

— Oua, pisse! Pisse, Bourdillat! [Да, пикай! Пикай, Бурдия! — Б. пр.]

На бившия министър дъхът му се пресече от това искане, защото от няколко години насам имаше сериозни затруднения с простатата си. Но реши да се престори, че го върши. Когато премина отвъд ламаринената преграда, гръмък възторжен възглас изпълни небето на Клошмерл, а жените, сякаш ги гъделичкаха, надаваха весели пискливи звуци, навярно при мисълта за това, което Бурдия държеше символично в ръка и за което тези мили дунди мислеха много по-често, отколкото приличието позволява да се признае.

Имаше много клошмерлци, които тъкмо сега чувствуваха силна нужда, след като бяха напрягали продължително време вниманието си. Шествието пое по Уличката на монасите начело с полския пазач Босолей, човек с голяма инициативност, който сподели впечатленията си:

— От водата, дето тече вътре — каза той, — просто ти се допикава.

— Много е гладка плочата на Пиешу — потвърди Тонен Машавоан.

Тези селски забавления продължиха чак докато дойде време за ядене. В кръчмата на Торбейон бе даден банкет от осемдесет куверта. С политически и гастрономически камари от пъстърви, печени овнешки бутове, пилета и кокошки, дивеч, стари бутилки, местна гроздова, тостове и нови речи той продължи цели пет часа. След това качиха отново в колите Бурдия, Фокар, околийския управител и още няколко по-видни личности, чието време беше ограничено, защото в джобовете си вече носеха нови речи, нови обещания и подготвените цял месец по-рано програми за тържествени откривания и банкети, където настоятелно молеха за присъствието на тези предани служители на страната.

Този ден беше във всяко отношение забележителен за клошмерлци. Но той бе изключителен за един от тях, Ернест Тафардел, на когото Бурдия, с разрешението на министъра, бе връчил и Академичните палми. Този символ на блестящите му заслуги възвърна към нова младост учителя, и то до такава степен, че почна да лудува като гимназист и да пие по съвсем необичаен за него начин до затварянето на последното заведение. Тогава, след като удави съгражданите си в порой от думи, доказателство за прекрасна възвишеност на мисълта, за жалост, накърнена от девет часа вечерта насам от непристойни намеци, Тафардел, останал сам, се изпика величествено посред главната улица, като прогласи високо следното откровение: „На инспектора от Академията, да му с… отгоре! Точно така, да му с… отгоре! Не ме е страх да му го кажа на този дупедавец! Ще му кажа: «Господин инспекторе, аз съм ваш покорен слуга, и вашият покорен слуга ви с… отгоре, пеш, на кон и в кола! Разбирате ли ме добре, господине? Марш оттук, господин разсилен, господин невежа! Марш оттук, палячо, жалки глупако! И шапки долу пред именития Тафардел, господине!»“ След като изрече всичко това срещу кроткото звездно небе, учителят запя високо някаква шеговита песен и се зае, като проверяваше успоредността на двете страни на главната улица, да стигне горе до кметството. Начинание, което му отне много време и му струва едно стъкло от пенснето, последица от цял низ неприятни падания. Все пак успя да намери училището и заспа облечен върху леглото си, съвсем пиян.

В този късен час в Клошмерл светеше само един прозорец. Това беше прозорецът на аптекаря Поалфар, който с наслада лееше обилни сълзи. Гледката на чуждата радост беше за него винаги чудесен сълзотворен дразнител.

Превод: Георги КУФОВ


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: