Цветан ПЕШЕВ (1941 – 2022)

НАЙ-ЧУДЕСНАТА ИГРА

Излязла е книгата на Валери Петров „Пет приказки“, а там, в карето, се мъдри и моето име. Редактор. Редактор на един Валери Петров – неудобно ти е да си помислиш дори. И ми е неудобно, че като я донесе в редакцията, без дори да съм я отворил, се хванах за заглавието – „Пет приказки“, викам, има един филм  Пет вечери“, нещо друго, викам, не можеш ли да ми предложиш. А той мълчаливо ми отвори първата страница:

Тази книга за тебе е, мило дете,
най-послушно от всички дечица.
В нея има пет приказки –
по една за петте
пръста на твойта ръчица.

Прощавай, казах му. Той мълчаливо ми стисна ръката и това беше… Е, все пак имам някаква заслуга за издателството – убедих го да издаде приказките в „Отечество“. Тия Валериеви „Копче за сън“, „Бяла приказка“, „Меко казано“, „В лунната стая“ и „Пук“. Искаше да ги даде в „Български художник“.

Седим с поета в онова бивше кафене под бившата книжарница на Съюза на писателите. Току-що съм получил книгата с дарствен надпис, разлиствам я и се радваме на Иван-Димовите илюстрации и на хубавото „полиграфическо изпълнение“. Разбира се, и двамата сме единодушни, че и текстът не пада по-долу!

– Имам си – викам – едни стихове уловка. Няколко човека вече се хванаха.

Валери любопитства кои са стиховете, аз отварям на сто и седемнайсета страница и чета:

Най-чудесната игра е,
човек сам да си играе.
Сам човек да си играе,
най-чудесната игра е.
Най-чудесната игра е,
сам да си човек играе.
Да си сам човек играе,
най-чудесната игра е!

– Интересно, каква е уловката? – иска да разбере той.

– Някой път ще ти демонстрирам – подразва ме тая дума, но се сещам, че и той я употребява на едно място. – Ще ти демонстрирам някой път!

„Някой път“, а още неминали и пет минути, и вече му „демонстрирам“!

Гледам, по мраморното стълбище слиза писателят Н. С него съм на „здравей-здрасти“, понякога не ме и забелязва – такъв бил, забелязвал когото трябва. И сега – оглежда цялото кафене и погледът му се спира на нашата маса.

– Валери, поздравявам те с чудесната книга! – идва той и протяга ръка. – Това са приказки за малки и големи!

– Дано, дано! – благодари сдържано Валери Петров.

– Вчера си я купих – продължава Н. – и уж първо да я попрехвърля, че като почнах – до среднощ! Както се казва – това е едно бижу! Едно разкошно бижу – вика, – различно от другите произведения на твореца, но създадено с не по-малко художествено майсторство!

– Хайде, стига, стига – маха с ръка Валери и отклонява разговора: – Не се ли познавате?

– А, редакторът! – с подчертана ирония произнася думата Н. – Редакторът на книгата!

– Да – правя се, че не усещам иронията. – И не само на тая книга.

– Но защо точно на нея? – говори високо Н. и от съседните маси се обръщат. – Сякаш – вика – на един Валери Петров му трябва редактор! На такъв писател не можеш да пипнеш една буква!

– Чакай бе, човек! – опитва се да оглади нещата Валери. – Как може без редактор! Един редактор – вика – все нещичко ще намери, дето не е така, нещичко ще пипне или ще ти подскаже… И моля те – вика, – остави това!

– Е как ще ти пипне, бе, Валери – вика, – как ще ти пипне! Кой е той – вика, – да пипне на един Валери Петров!

Ако трябва да съм откровен – прав е човекът. Не може наистина да се „пипа“ на един Валери Петров! И бях решил повече да не се обаждам, но като попита „кой е той“, и трябваше да му отговоря кой съм.

– Е, пипнал съм – признавам аз. – От „В лунната стая“ само. Друго не съм пипал.

– Кое? – примъква една табуретка Н. и сяда. – Кое пипна от „Лунната стая“?

– Там – викам, – дето децата се качват на луноходите и си представят, че са на луната.

– По-точно – вика, – по-точно ми кажи, остави тия общи приказки!

– Първо – викам, – си позволих да махна един от луноходите. От четири станаха три, много са четири лунохода за една лунна стая.

– Така, така! – нарежда писателят Н., доволен, че ме е накарал да си призная редакторските грехове. – И второ – вика, – кажи да чуя второто!

– Второто – викам – е, че поправих един стих. Беше написано „Човек сам да си играе, най-чудесната игра е“, а аз го направих „Най-чудесната игра е, сам човек да си играе“. Ето – викам – това е, което съм пипнал, все пак съм редактор.

– Как си посмял! – хваща се за главата Н. – Как си посмял да развалиш този чудесен стих!… Валери – вика, – защо си му позволил?

– Ей, ама вие, какво? – започва Валери. – Знаеш ли, искам да разбереш…

– Какво има за разбиране! – не иска да слуша Н. – Две думи е разменил и магията вече я няма!… И  луноходите!… Щом – вика – един Валери Петров е решил луноходите да се четири, значи трябва да са четири!

– Другарю Н. – викам му, – може би си прав, но сега виждам, че още по-хубаво звучи така: „Най-чудесната игра е, да си сам човек играе“!

– Стига – удря по масата писателят Н. – Не осквернявай стиха!…

– Момчета, стига наистина – смее се меко Валери и му разкрива на този същия Н. „цялата работа“. Всичко за „играта“…

Десет години Н. и едно „здравей“ няма да ми каже. С риск и ти да ми се разсърдиш, любезни читателю, ще ти призная, че в книгата няма никакви луноходи. Нито луноходи, нито ходолуни.


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: