Човекът с пушка

Да ви се похваля – по Герговден си купих пушка, от военните излишъци, знаете сигурно, че периодично ги разпродават, за да си платят тока  в министерството.

Някой може да се учуди – за какво ми е пушка. Ами така, да си ходя с нея, да ми е дружинка, както се пее в народните песни. И откакто я имам, аз си ходя навсякъде с пушка през рамо, тихо, кротко, без да парадирам с нея, без „Вижте ме всички кой съм аз!“, просто си ходя навсякъде с пушка през рамо. Веднага забелязах как отношението към мен се промени.

Дори и най-озверелите чиновници не ми пуфтят отегчено, а отговарят на въпросите ми стегнато, по войнишки и придвижват на бегом прошенията ми.

В градския транспорт не ме третират като военнопленник, а ме посрещат като освободител, с хляб и сол и с венци от зеленина.

Автомобилистите не налитат да ме газят на зелен светофар и под предлог, че правят десен завой на червено, да ме гонят и по тротоарите, а са мили и добри.

Онзи ден, когато безброй софиянци се завръщаха от празнично пътешествие, застанах на магистралата, встрани, без да се натрапвам, а просто за да видя ще карат ли разни диваци в аварийната лента или ще си налягат парцалите. За вас лъжа, за мен истина, но на изстрел разстояние цареше удивителен ред, колегиалност и хрисимост.

В първия работен ден след празниците пък наминах към тунелите, дето ги ремонтират безкрай, и се усмихнах на съответните заинтересовани строителни лица иззад мерника на пушката. Вече знам какво значи „кипи труд“!

Вие няма да повярвате, но даже бездомните кучета, като ме видят с пушка на рамо, и някак осъз­нават, че все пак аз съм човек, и престанаха да се държат с мен като със стара обувка и да ме гризват всеки път, щом мина покрай тях. Освен това за вас лъжа, за мен истина, стопаните на домашните кучета край мен стават кротки, водят любимците си на повод и не ми подвикват: „Спокойно, то си играе! То е голямо бебе!“, не позволяват на 80-килограмовото бебе да ме влачи към храстите с намерение да ме закопае за после.

А ако все пак някой си позволи да се отнесе с мен като с натрапник, който само пречи на заетите хора да работят като с машина за плащане на данъци, като с автомат за гласуване, като с неодушевен предмет, тогава му казвам със свенлива усмивка „Извинете, ама аз съм малко глух, момент, да си извадя слуховия апарат“, пък свалям пушката от рамото си и го моля да говори в дупчицата отпред, докато аз щракам със затвора за по-весело. Уверявам ви, това винаги помага!

Весел Цанков


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: