МАКТУНТУН

Наскоро в България се завърна за кратко Снежана Козарова и за щастие можахме да се срещнем и поговорим с тази успяла българка. За съжаление  е малко известна у нас, за разлика от останалата част на света. Ето какво ни сподели тя.

Като учителка в първоначалното училище в Първомай преди години е била страшно разочарована от работната среда и бездействието на директора. Всеки ден го информирала, че в еди коя си стая някой радиатор не топли добре, че на друго място имало изгоряла лампа, че в лавката на двора няма кифли с полезния за децата шип­ков мармалад, но резултатът бил нулев. Докато накрая не издържала и му казала, че напуска и повече няма да му досажда, но и няма да работи при такива първобитни условия.

За щастие по това време Фондация „България за Бурунди”, с подкрепата на УНИЦЕФ, търсела желаещи да обучават африкански деца и тя веднага се записала доброволец. Поради спешността на мисията обучението било кратко и се състояло в изучаването на жестомимика. Нямало смисъл да учат езици, защото туземците не биха разбрали никой от тях. Разчитало се това да бъде универсалният начин на комуникация. Тя издържала и писмения, и ръчния изпит (разбираемо нямало устен).

От летището в Бужумбура я качили направо на един джип и след дълго пътуване по черни пътища спрели пред огромен евкалипт. Там я свалили и є обяснили, че по-нататък не могат да продължат, защото щели да навлязат в територията на племето и можело да бъдат обсипани със стрели. Това бил разменният пункт и на всяко пълнолуние се срещали с местен представител. Той щял скоро да се появи, за да я отведе, а след шест пълнолуния да я доведе обратно.

И заживяла Козарова сред пълна изолация от цивилизацията и единственото є удоволствие било да наблюдава интелектуалното израстване на малчуганите благодарение на професионалните є умения. След две пълнолуния половината вече можели да смятат колко прави едно плюс едно и тя се надявала до края на учебната година да вземат и урока за две плюс две. Вече не се тревожела за парното и лампите, защото изобщо нямало електричество. Нито за тежките торби с тетрадки след всяко класно, защото нямало ни хартия, ни химикалки. За телефони да не говорим. Само съжалявала отвреме-навреме за заканата си, че повече никога няма да работи при първобитни условия. Но човек никога не знае.

Смеейки се, Козарова вметна, че е имало и весели случки и разказа как веднъж страшно се ядосала, когато видяла, че малкият Ъ не внимава в час и яде нещо живо – може би гущер. И му казала да доведе баща си на другия ден. Това било малко трудно за жестомимично обяснение и тя трябвало да положи много усилия да изясни понятието „баща”. Само ръцете не били достатъчно и се наложило с въртеливи движения на ханша да покаже каква е ролята на бащата в създаването на поколение. Важното е, че бе разбрана и сутринта пред нея застанали всички мъже. Поради свободните нрави никой не можел със сигурност да твърди, че той не е родителят. Но имало резултат. Вече Ъ не ядял живи гущери в час. Само през междучасието.

Когато дошъл денят на заминаването є всички били много тъжни и разстроени и три денонощия цялото племе неуморно танцувало, отпивайки отвреме-навреме от кратунката на шамана. Тя била така трогната, че решила да остане още. И не само това. Зарек­ла се да не си тръгва, докато не научат и таблицата за умножение поне до пет, а това бе работа за далечното бъдеще. И освен смятане да включи и български език и литература (БЕЛ).

С това Козарова обясни своето посещение у нас – с нуждата от съдействие и взаимопомощ.  В Бужумбура тя е „мактунтун” – нещо като нашето едновремешно „заслужил учител” и идва като емисар за установяване на по-тесни връзки между двете образователни системи. Иска побратимяване с някое българско училище и поемане на шефство. Затова е много доволна от срещата с бившия си директор, който е прегърнал идеята и я уверил, че ако тя умре от нилска треска, ухапване от мухата цеце или стъпкана от хипопотам, ще направи всичко по силите си училището да бъде прекръстено на нейно име.

Хубаво е, когато може да черпим от световния опит.

Сигурни сме, че има какво да научи нашето образование от Бурунди.

Иван Сариев


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: