ПОДИВЯВАНЕ

Не бях виждал Иван отдавна и искрено се зарадвах, когато се срещнахме в центъра на София. Изненадах се, че го забелязах, защото бях съсредоточен в смешното кълчене, съпровождащо  движението ми сред блъсканицата в човешкия мравуняк по клатещите се и изпотрошени тротоарни плочки. Освен това главата ми бръмчеше от „трамвайни“ и „автомобилни“ звуци, гарнирани от време на време с пронизителен вой на линейки.

– Иване, направо се чудя как те видях в тази лудница!

– Каква лудница? – учуди се Иван. Всичко си е както всеки ден, само че днес е първият истински пролетен ден и повече хора са излезли да подишат чист въздух и да се порадват на слънцето. Ти май съвсем си подивял в ранчото си!

„Чистият“ въздух миришеше подозрително на това, което излиза от ауспусите на автомобилите, а слънцето сияеше с матово жълтеникав оттенък от сивкавото небе. Цяло щастие бе, че преди години се махнах от този луд град, в който хората живеят в бетонни клетки, висят по светофарите и дишат неидентифицирани болестотворни газови смеси.

Седнахме на лаф в едно кафене. То в София къде другаде да седне човек? От едновремешните зелени кътчета с пейки на всяка крачка са останали тук-там няколко градинки и толкоз!

Разбъбрихме се и над масата надвисна облак от спомени, примесен с аромата на хубаво кафе. Спомените бяха много и  времето до вечерта нямаше да ни стигне, затова  предложих на Иван утре рано да ме придружи до село и два-три дни да се наприказваме на рахат.

С пристигането първо го разведох да се похваля с двора си – 10 декара с ливада, овощна градина, зеленчукова градина и дива горичка, прилична на джунгла. И най-важното – наоколо без къщи, само ливади и гори.

Седнахме да обядваме навън. Слънце, аромат на билки и тишина, нарушавана само от чуруликането на птиците и жуженето на пчелите. Отпуснах се блажено на стола, а Иван каза:

– Чудя ти се как можеш да живееш в такава убийствена тишина. Имам чувството, че аз бих откачил. Изкарай някое радийце, по-приятно е, като нещо свири и говори.

Вечерта се появи друг проблем – Иван си бе забравил тапите за ушите. Заместихме ги с памук, но без стопроцентов ефект. Дълго време не могъл да заспи заради чуруликане на славеите и далечния лай на кучета.

На закуска го посрещнах с ароматно кафе, краве мляко от селото, домашно овче сирене, сварени пресни селски яйца, прясно опечен топъл домашен хляб, но… и тук проблеми:

– Абе, това мляко мирише на крава, как да си го сипя в кафето? Нямаш ли истинско, от магазина?

След малко:

– Нямаш ли пълнозърнест хляб или поне мюсли?

Не вкуси от овчето сирене и яйцата, че имало много холестерол в тях. Сварих му малко макарони и спасих положението!

Най-голямо възмущение у него обаче бе предизвикала кукувицата, същата, която всяка сутрин на развиделяване ме буди с мелодичния си глас и под звуците му посрещам с настроение и благодарност новия ден.

– Не стига, че заради птичките заспах късно, ами и някаква кукувица се разкрещя и ме събуди още по тъмно! Да вземеш да го гръмнеш това животно!

Тук вече не издържах!

– А ти, като ти дойда в София на гости и сутринта под прозорците ти затрещи първия трамвай, да вземеш да гръмнеш ватмана!

Иван ме погледна, учуден от неочакваната ми реакция, и каза:

– Ти вярно си подивял много, ама много в тази дивотия!

Не отвърнах нищо. Гледах го и си мислех: „Всъщност кой от нас двамата е подивял повече?“

Александър ИВАНЧЕВ