НАШИЯТ ПЕТЪЧЕН САЛОН

ЦИВИЛНИ ЕЗИКОВЕДИ

Преди повече от трийсет години, във времената на тошовия социализъм, когато се зараждаха неформални граждански движения, на събранията им сред публиката ясно се отличаваха хора с костюми и вратовръзки. Наричаха ги „цивилни изкуствоведи” и на всички им бе ясно от кои служби са.

Тогавашните „цивилни изкуствоведи” днес се префасонираха в „езиковеди”. И взеха да се изказват по езикови въпроси: най-вече да отричат пламенно съществуването на македонския език.

Въпросът за македонския език – има ли го, няма ли го и дали е самостоятелен или е диалект на българския, беше решен преди повече от двайсет години – през 1999, с Декларацията за добросъседство, подписана от  тогавашните премиери на двете страни Иван Костов и Люпчо Георгиевски. Тогава бе постигната договореност за езика – в официален документ България го нарича „македонски език”, в съгласие с конституцията на страната.

Тогава го признахме, а днес нашите „цивилни изкуствоведи” се сетиха да го отричат – нямало такъв език. Защо?

За да сложат още една спирачка по пътя на Северна Македония към ЕС. И да продължаваме споровете до безкрай.

Колкото и да отричаме, такъв език, македонски, има. За повече от седемдесет години, изкуственият език, съставен по поръка на Коминтерна, е оживял и се е развил, отдалечил се е от българския. Но той се изучава в училища и университети, на него се пише литература, правят се преводи на книги. Десетки съвременни български писатели са преведени на днешния македонски език. Изданията са художествен факт, как да кажем,че такъв език няма?

Може нашите цивилни езиковеди  Джамбазки и Каракачанов да го отричат, за да трупат политически точки. Може външната ни министърка в оставка да мрънка под нос (за друго не я бива, горката!), че не го признаваме.

И какво от това? Ще спрете ли вятъра? Как точно ще накарате македонците да признаят,че говорят не своя език, а български?

След войните в бивша Югославия, заедно с разделянето на републиките, се раздели и езикът. Сърбо-хърватският стана два езика – сръбски и хърватски. Понякога звучи смешно: сърбите казват на доматите „парадайзи” (райски), а хърватите „райчиня” (пак същото, ама по друг начин), сърбите – „сладолед”, хърватите – „ледоблиз”, сърбите – вертолет”, хърватите – „зракомлат”… В хърватски магазин поисках да купя „хлеб”, продавачката ми каза: „Нема!”. Посочих го на рафта. Тя ми отвърна: „Това не е хлеб, а крух!”. Е, съгласих се: „Дай един крух!” . А можеше да се запъна като цивилен езиковед и да остана без хляб…

И друг път съм давал пример с Люксембург. Малка държава, в центъра на Европа, а има свой език – люксембургски. Някаква смесица от френски и немски думи. Учи се в училищата, люксембургски писатели пишат на него, а кандидатите за местно гражданство държат изпит по люксембургски… И нито Франция, нито Германия са скочили срещу люксембургците, че им крадат езика!

Не е толкова важно кой на Балканите какъв език говори, важното е да се разбираме. И по-важното: да си озаптим лумпените – ние край Перловската река, а комшиите – край Вардарот…

Михал Мишковед


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: