МОИТЕ СРЕЩИ С ЕДИН ТРАВОЛТА

Тогава живеех в тихото предградие Саутгейт и една сутрин, докато зяпах през прозореца как съседката простира предизвикателното си бельо, видях Джон Траволта да върви по тротоара. Абсолютно същият, само косата му бе малко пооредяла. Направо не повярвах и докато си намеря очилата, той вече беше изчезнал. Реших, че така ми се е сторило, но на следващия ден горе-долу пак по същото време отново мина – все така лъчезарен и усмихнат, и нещо си говореше сам. Вероятно репетираше. Следваше го бавно по платното кола с тъмни стъкла. Предположих, че в нея е филмовият му агент Илейн Легхорн.
На третата сутрин се престраших, изтичах бързо и тръгнах редом с него. Видях, че няма нищо против, дори се зарадва на проявеното внимание. Артистите са си такива. Направо не повярвах на късмета си. Признах, че съм му фен, гледал съм всичките му филми, мога да ги изредя по години и да ги разкажа. Дори съм гласувал за него на вечерта на Оскарите. И то не веднъж, а три пъти в рамките на две минути. Е, не в залата, където бяха само поканени знаменитости, а във фоайето. Там бяха поставени венецуелски машинки и всеки можеше да гласува колкото пъти иска за своя фаворит. Това се наричаше гласът на публиката.
Тези разходки станаха моите най-приятни преживявания. След краткотрайната си първоначална резервираност той стана доста словоохотлив и, поддавайки се на обожанието ми, разкри тайни, които досега никому не бил изповядал. Довери ми, че всъщност е роден не в Щатите, а в Италия и корените му по майчина линия са в малкото селце Фалконе ди Ловечано. Чак на 14-годишна възраст заминава за Америка при баща си, който е изпратен от Ндрангета 6 години по-рано да укрепи местния є клон в Енгълууд, Ню Джърси. И името му е Треволта, защото е третото внуче на стария Волта. „Уно, дуе, тре – капиш?”- натъртено каза и го показа с пръсти. Но импресариото и продуцентите решили, че по-англосаксонски ще звучи „Тра” и му съчинили такава биография, че и майка му започнала да се съмнява, че това е синът є. И още такива работи ми говореше, че дни наред непрекъснато ходех изцъклен.
Много се забавлявахме, играейки на измислената от нас „филморина” – викторина за филмите му. Казвам му например – „Виж кой говори”. А той се обръща, оглежда се и отговаря, че никой не говори. Подсказвам му – 1989 година. А, отвръща ми, как да помня кой какво е говорил тогава. Ами „Виж кой говори сега”? Вдига рамене. 1993 година? Усмихва се виновно. Пак не виждал някой да говори. Странна работа. Може ли пък нищо да не му е останало в главата от толкова роли в цели 36 филма! Само „Наказателят” (2004) го вадеше от равновесие, започваше да се блещи и да се заканва, че ще го свали от екрана. Честно казано, не блестеше с особен ум Траволта. Никак даже. Но пък как хубаво се усмихваше!
После изчезна и си помислих, че снима нов филм. Зарадвах се, когато видях на светофара на ъгъла на „Мейн стрийт” и „Кънедиън роуд” онази кола и почуках на стъклото да попитам за него. На волана обаче не беше Илейн и никога не е била, а видният психиатър доктор Ръдфорд. Той веднага си спомни за своя пациент Кейпи Фрод, когото ескортирал по време на предписаните му разходки. Дори се похвали, че тази нова терапия за контакт с почитатели и привърженици е подобрила състоянието му, но за жалост девиантното му поведение и изказ не са се повлияли. Скоро по тази оздравителна пътека край дома ми щял да пусне нов свой случай – генерал Кутузов. И да съм внимавал да не повторя същата грешка, защото лековерието съвсем не е безопасно и от него страдат повечето хора.
Преди да вдигне прозорчето на колата, той ме загледа замислено и каза, поклащайки неразбиращо глава:
– Още Ви се чудя как толкова време не вдянахте, че това не е очарователният и способен Траволта, а просто един Тра-ла-ла-волта!

Иван Сариев


Подкрепете "Стършел" в мисията ни да съхраним сатиричната литература в новата дигитална епоха като направите онлайн дарение през PayPal:
Споделете: