Независимостта е скъпо удоволствие, като голфа, не всеки може да си го позволи

Интервю на Весела Кръстева с Михаил ВЕШИМ, главен редактор на „Стършел”

 – Господин Вешим,  до къде стигна чувството за хумор у българите през 2018-а? С какво го храним, с какво го поливаме?

– От няколко години хуморът се засели в социалните мрежи. Но от това не стана по-свеж, даже напротив. Всеки се опитва да е оригинален и остроумен във Фейса, но не на всеки се получава. Твърде много баналности, твърде много груби или изтъркани смешки. Някои направо взимат чужди вицове или пасажи от книги и ги представят за свои – това се нарича плагиатство. Но в социалните мрежи всичко върви. Така, както има фалшиви новини, така има и фалшив хумор. То е като със сиренето – в магазина това от мляко е на една цена, а на другото, по-евтиното, пише „имитиращ продукт”. Пък на хумора по телевизията или в социалните мрежи няма надпис „имитиращ продукт”. И ни  пробутват евтиното за истинско остроумие. А всъщност е остроумие с палмовото масло и много Е-та, които оставят неприятен вкус… Въпросът е как да отличим истинския хумор от имитацията? Знам само един начин: да познаваме световните образци! Четете Марк Твен, Чапек, Хашек или Уди Алън… Или, ако искате  Българския хумористичен стандарт, отворете нашите класици – от Алеко, през Елин Пелин и Чудомир – до Станислав Стратиев и Йордан Попов. Повече книги – по-малко Фейс! Моментално ще усетите разликата между „фейка” и истинското.

– Как народът чете и тълкува последната ви засега книга „Оксиморон” – за онова страхотно  немско куче Хектор, което трябва да научи български? 

– Едва ли я чете цял народ – нямам  претенцията да съм „всенароден” автор . Пък и заглавието е едно такова – „Оксиморон”, не всеки знае какво означава. Току ме срещне някой и каже: Абе, как се казваше книгата ти – „оксижен” ли беше, „октопод” ли? Не само заглавието, и съдържанието е по-различно от другите ми книги – тук историята е абсурдна, хуморът се смесва с някаква сериозност, даже и с тъга… Историята на кучето Хектор е смешно-тъжна, истински „оксиморон”. Но книгата има своите читатели и почитатели – някои от тях ми се обаждат с похвали, оплаквания засега няма, макар да съм готов и за такива. Щом писателят е имал претенцията да напише книга и да я предложи на читателя, значи трябва да е готов на всичко – както да приеме положителни, така и отрицателни мнения. Честно да ви кажа, за мен по-важни са отрицателните – понякога ми показват и моите грешки. Имам една много стриктна читателка, бивша учителка, с око на коректор. След като прочете новоизлязла моя книга, тя ми представя списък със забелязаните грешки по страници – не само буквени, но и стилистични. Добронамерено, за да ги оправим при евентуално следващо издание. Но тези грешки не са най-страшните, по-неприятни са писателските – аз самият забелязвам в книгите си пасажи, които е можело да звучат по друг начин, ситуации, които съм можел да развия в друга посока или пък ми хрумват нови сюжетни линии и нови герои… Но вече е късно, книгата е излязла. Както казваше Радой Ралин в едно свое стихотворение:” Щом кат пуснеш писмото, става сила голяма, щом кат пуснеш писмото, вече връщане няма…”   Затова писателят не трябва да бърза и да тича с ръкописа при издателя. Хубаво е да го остави известно време да отлежи и да го прочете наново – с по-взискателно око. Или пък да го даде за мнение на познати, на които има доверие. В младостта си платих данък на припряността – бързах да превърна всяка хрумка във фейлетон, за да го видя отпечатан – пуста суета! Вместо да седна и да помисля дали от това не би станало нещо друго – разказ, пиеса или роман. И дали изобщо хрумката си заслужава да бъде написана. Времето ме научи да не бързам толкова, да имам търпение. И на друго, по-важно: че суетата е най-големия враг на писателя. Но това са подробности от занаята, важни за пишещия, а не толкова за читателя…

– Какво се случва във фейлетона, който написахте тези дни?

Не помня последния фейлетон, който съм написал – сигурно и незаслужава да го помня, бил е еднодневка – остарял е, щом вестникът излезе по будките. А аз вече мисля за следващия си текст. Иначе обичам фейлетона като жанр, обичам го и го пиша вече 40 години – по два-три фейлетонни текста седмично. За това време сигурно ми се събират няколко хиляди – не всички са хубави, разбира се, повечето са били еднодневки – реакция на събитие от момента и, ако се четат днес, са нужни доста обяснения. Но пък фейлетонът като жанр бе моят спасителен пояс – хванах се за него още като студент и той ме задържа, за да не потъна в „соцжурналистиката”. Единствено фейлетонистът в онова време можеше да не вика „ура” на партийни конгреси и решения, а да изразява известен скептицизъм и критицизъм. В рамките на позволеното и между редовете. По-късно, по време на промените, фейлетонът ми даде увереност, че нещо зависи от писаното слово и, че и аз – със сатиричното си перо, допринасям нещо за демокрацията – с текстовете си във вестник „Демокрация”, в „Подкрепа”, „Репортер 7”, „Континент” и най-вече – в независимия вече „Стършел”. Тогава, млад и наивен, си мислех, че с писане може да се оправи светът. Днес съм сигурен, че не може. Но пък съм доволен от себе си, че опитах. Фейлетонът ми даде много – не хонорари, а приятели, читатели, съмишленици… Разбира се, създаде ми и много неприятели – идейни, не лични. И това е нормално, героите на фейлетоните няма как да обичат своя автор. Всички обичат Реймънд, няма нужда и Вешим…

– Как  вестник „Стършел“ оцеля в две политически системи?

–  В годините на социализма„Стършел” си беше без конкуренция – единствен седмичник за хумор и сатира, издание на партията. То тогава всички вестници бяха издание на нещо – или на БКП, или на БЗНС, или на ОФ… Нямаше частни издания. Веднага след промените ние успяхме да откачим „Стършел” от партийната опека и той стана независим. Тогава попаднахме в условията на истинската конкуренция – нароиха се много хумористични издания – „Пардон”, „Луд труд”, „Тримата глупаци”, вестник „Ку-ку” и т.н. Но те изчезнаха, а „Стършел” остана благодарение на две неща – на верните си читатели и на нас, стъшерлите, които го правим. Читателите ни ценят за позицията, проевропейска и демократична, която отстояваме последователно през годините. И за друго: че се опазихме от простотията, която завладя българската преса и цялата медийна среда. В „Стършел” простотии и чалга не виреят, ние пишем вестника си без цинизми и на литературен български език . Оцеляхме и благодарение на ината си – запънахме се, ние, стършелите, да покажем, че  можем да правим вестник повече заради идеята, а не заради печалба…

– Тъжна е съдбата и на повечето смешни вестници в бившия соцлагер…

– Всички хумористични издания в бившите соцстрани фалираха, замина си даже московският „Крокодил”, а имаше навремето милионен тираж. Няма ги и сатиричните вестници на балканските ни съседи –  „Урзика” в Букурещ, „Йеж” в Белград и „Остен” в Скопие.. А „Стършел”, националният седмичник за хумор и сатира, навърши 72 години, в момента е най-старият български вестник, излизал без прекъсване, без да променя името и нрава си. Това си е някакво основание за гордост. Друго основание за гордост е, че по случай 70-годишния ни юбилей получихме поздравления само от читатели и приятели, нито едно писмо от държавна институция или политик. Значи добре си вършим работата, щом  политиците не ни понасят или се правят,че не ни забелязват…

– Има ли почва у нас девизът на „Стършел“ „Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота“?

– Това е нашият девиз вече трийсетина години и ние оставаме верни на него. Наистина сме независим вестник, не зависим от партии или икономически групировки. Не разчитаме на благоволението на управляващите да ни отпуснат някое евро от европейските фондове – пари, които захранват много други медии, за да са послушни. Не искаме да правим вестник и за масовия читател, тогава трябва да го пълним с жълтении, клюки или чалга – това не е за нас. Независимостта  от властта или от пазара  е скъпо удоволствие в днешно време – нещо като голфа, не всеки може да си го позволи. Ние пък си го позволяваме, макар и трудно да свързваме двата края – на приходите и разходите. Първият край винаги излиза по-къс и заплатите понякога се отлагат за по-добри времена, каквито няма изгледи да настъпят… Но това е нормално за сатирика, ако иска да е богат – да е ставал бизнесмен или банкер, да пише не фейлетони, а платежни нареждания. Спомнете си Алеко, най-големият сатирик на България, който бе щастлив,че няма в джоба си пари за цигари… Ще цитирам пак Радой:”Що ти сбере задница, това ще ти е надница!” – така другият голям наш сатирик определяше възнаграждението на фейлетониста.

– Бихте ли се захванали да учите студентите как се прави и пише сатира?  

– Не съм академичен човек, по-скоро съм практик. Но имам какво да кажа на по-младите, не с научна лексика, а с по-прости думи. И не е нужно да губя времето на цяла аудитория, мога да открия тайните на занаята на един или двама младежи, които имат специален интерес към хумора и сатирата, към писането… Това може да стане не в университет, а и в редакцията на вестника – така, както аз съм учил невремето занаята – не на университетската банка (там учехме главно речите на др. Живков), а от по-големите „стършели”. Тогава имах възможност да слушам и да гледам „уроците” на такива имена като Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, Йордан Попов… Благодарен съм на Радой Ралин, който ми подаде ръка, когато бях съвсем млад. И на Георги Друмев – едно позабравено днес име. Друмев бе елегантен фейлетонист и взискателен редактор, перфекционист в професията  – той ме научи да обръщам внимание на всяка дреболия в текста – от първата до последната буква, от препинателните знаци до подписа накрая…

Честно да ви кажа, аз не вярвам в уроците по „творческо писане”, които днес се преподават в някои университети. Според мен, те вдъхновяват не писатели, а графомани. Истинските уроци трябва да са не по „писане”, а по „четене” – от разказите на Чехов може да се научи много повече, отколкото от всеки академичен курс за писатели.

В девети клас дъщеря ми се запали по фотографията. Записах я на курс, ходи три месеца. Като го завърши, спря да снима. Разказах това на Николай Трейман, известен фотограф и мой познат.”Значи е имало полза от курса!” – заключи кратко той. Та само в този смисъл университетските курсове по творческо писане могат да са полезни, ако завършилите ги схванат, че писането не толкова проста работа…

 

Със съкращения от вестник „Галерия”, бр.31