ШЕРЛЕ-ПЕРЛЕ

ДОБРИ ЖОТЕВ (1921 – 1997)

 

Не познавам по-непосилен труд от едновремешната жътва с допотопния сърп. Хиляди навеждания под лятното слънце-убиец. Ръката гори, избодена от зъл осил и паламида. В кръста прораства бодлива тел. Потта смъди осолената кожа. Под лъжичката се кълби някаква трудна за описване гадост.

Баща ми очевидно е споделял моята оценка по въпроса, защото щом слънцето понапече, хвърли с отвращение сърпа и хванал стомаха си, простена:

— Смочая ми се глисти!

Казаното не съм в състояние да „преведа“ на литературен език. Донякъде то представлява образна фигура на „повдига ми се“. Направената изповед не изненада останалите жътвари — дядо, баба и майка ми. Веднъж и два пъти ли я бяха чували! И все пак баба подметна:

— Ванала се на работа царевата черка!

Намекът беше напълно ясен. „Царевата черка“ в знак на негодувание вдига току-що захвърления сърп, запрати го по-далече и обяви, че ще се запилее „на дека ветеро дуа“. И тази закана не представляваше новост. Майка ми обаче не издържа, изправи натежалия кръст и беззвучно заплака. Жалбата є окончателно ядоса или по-точно — улесни злополучния жътвар и той пое през стърнището не „надека ветера дуа“, а накъдето му видят очите поради липса на какъвто и да било вятър.

Дядо пребърса с пешкир брадясалото си лице и рече с въздишка:

— Като одиш тека шерле-перле (нашироко) по дунята, кой че те раньи, Сандо-о-о…

Застрашеният от гладуване зет повдигна с палец измачканата сламеница, за да се вижда по-добре челото му, и отвърна приповдигнато:

— Не бой се, дедо! Небесните птици кой ги раньи – тоя и мене!

Старецът се наведе да отреже ръкойка ръж и промърмори, повече на себе си, познатата поговорка:

— Накарай айнаджията (мързеливеца) на работа — акъл да ти даде!

„Айнаджията“ нямаше какво повече да каже, затова решително прекоси стърнището и слезе в Падината. Оттам нито виждаше жътварите, нито те можеха да видят него. Наплиска се с вода, наведен над барата, и легна на сянка.

Наоколо безгрижно свиреха щурци. Един от тях скочи и застана на гърдите му. Той го загледа, като си мислеше; че човешката орисия е нещо сбъркана. Как тъй най-разумното същество ще работи повече от вол, пък никаквият щурец ще си живее живота?

Това на пръв поглед незначително хрумване откриваше безпределни възможности за цяла философска доктрина на „айнаджиите“. Но дезертиралият жътвар, вместо да се задълбочи, предпочете максимата на Вуте: „Най мразим да мислим!“ Навярно по същата тази причина поразтърка слепоочията си, изскочи изпод дървото и с енергична крачка пое към село. Преди да е стигнал до къщи обаче подбра от ливадата двата ни вола Шарко и Нецко, впрегна ги в колата и я приведе по бунището в дъното на двора. Посуети се, влезе в кошарата, изнесе оттам лопата и с нея настървено започна да товари тор — хем ще върши работа, хем няма да е като тази на жътварската нива.

Тъкмо в апогея на трудолюбието му до бунището застана Гьоргя. Този циганин беше непостижим клоун. Нямал е шанса да се роди при други обстоятелства, за да оценят гения му. Не съществуваше одухотворена и неодухотворена твар, която той да не можеше да изобрази смехотворно.

Щом го зърна, екзалтираният работар заби лопатата в бунището и весело поздрави, като го нарече „братовчед“. Така се’обръщаха един към друг. От страна на баща ми това беше демонстрация на душевна широта, а .за циганина — мил комплимент.

Гьоргя отвърна на поздрава и попита гъгниво:

– Братовчед, ами ти що чиниш тука по това жетварско време?

– Не виждаш ли — отвърна бодро братовчедът, — товарим гюбре. Че върльим гюбрето на нивчето у Зойница. Без гюбре никакво го нема.

Циганинът се подсети какво е станало на нивата, но си премълча. Добре знаеше — а спомене думица, а си е изкарал пердаха, както в други подобни случаи. По-безопасно беше да налее още масло в огъня. И той го направи, като започна с най-сериозен вид:

— Братовчед, гледам те, гледам, па се чудим! Я помисли! Сега че носиш гюбре на нивчето, догодина че го ореш и сееш, после че чекаш да никне и зрее, че трепериш да не го скълца некоя градушка, че жньеш, вършеш, че го караш на воденица… А додека това стане… я си жив, я не!

Само такава приказка е трябвало — братовчедът му моментално разпрегна воловете, пусна ги да пасат и без да погледне циганина, хвана пътя, вписан във военните стратегически карти като Радуйски кръст. Гьоргя, доволен от ефекта, който предизвика шегата му, по­стоя, позасмя се и пое в обратна посока.

Щом стигна най-стръмното, осъзналият се „айнаджия“ легна напреки на пътя с намерение да поспи, Мястото не беше от най-подходящите, но той го избра нарочно — своеобразен начин за демонстриране на бунт срешу човешката трудова съдба. Слънцето, макар и вече слязло към икиндия, все още припичаше, та той захлупи върху откритата си буза сламеницата.

Само че пътят си е път — не след дълго по стръмното заслиза натоварена със снопи кола. Говедата водеше дядо Йован. Раняван през Балканската, старецът беше превит одве. Когато съзря легналия човек, изпървом не го позна и се развика да се маха. Но все едно не беше си отворил устата.

Тогава опита да спре. Напразно — натоварената догоре кола натискаше рогата на животните и те не можеха да я удържат. Вече наближил, старецът разпозна кой е отпреде му и се замоли:

– Сандо, чедо, стани, че те сгазим!

Чедото се понадигна и отговори лениво:

– Че ме сгазиш, ама че ме лежиш!

Дядо Йован не можеше да си прави повече илюзии и отчаяно заудря с остена добичетата през муцуните. Те забиха копита в нагрятата пръст — не би, товарът ги тласкаше по стръмното. Пребледнял, старецът изплака:

— Сандо, дигай се, стоката не може да удържи пустата кола!

Никакъв отговор. Какъвто и да беше рискът, дядо Йован нямаше избор — дръпна рязко воловете, за да избиколят легналия. Успя, обаче колата за малко не се прекатури. Влязъл отново в пътя, старецът, без да обръща, ускори крачка, подбутван от изнемогващите добичета, и набожно се прекръсти.

Преживелият премеждието лежа докъм залез, след което се прибра вкъщи. Там намери изпомачкан лист от тетрадка с широки редове, химически молив и седнал на масата, започна някакви изчисления. По време на изчисленията често поглеждаше към тавана или подпираше с юмрук брадата си.

Дядо, баба и майка ми се върнаха по тъмно и седнаха да вечерят. Неосъщественият жътвар също седна. Никой нямаше желание да му говори. И той мълча, но към края на вечерята извади от пазвата си измачкания лист и заяви, може да се каже, надменно:

— Дедо, ти днеска ми рече, дека като одим тека шерле-перле, немало кой да ме раньи. Я ти отвърнах, ама ти не ме разбра. . .

Старецът не пое подхвърлената ръкавица — премълча си. Въпреки туй пренебрегнатият зет се зае да изясни неизясненото. Изброи наименованията на много села от Граово, Знеполье (Трънско), Польето (Шопско), Радомирско, Кюстендилско. Спомена някои селища от Северна и Южна България, както и четири-пет от черноморското крайбрежие.

Във всички тези места, според думите му, имал по неколцина истински приятели, които били готови по всяко време да го посрещнат като най-драг гост. Тия приятели наброявали точно триста шестдесет и пет души. Така че той би могъл да гостува на всеки от тях само веднъж в годината. По този начин хем никому нямало да досади, хем ще си ходи шерле-перле с напълно осигурена прехрана, И то каква!

Свикнал с дивотиите на зетя си, дядо не му обърна внимание, а вдиг­на шарената стомна и пи на едри глътки. После пребърса мустаци и каза иронично:

– Требе и я да пресметнем колцина са ми приятельете!

– Я има десетина, я не — отвърна на иронията зетят.

Вече привършил вечерята, старецът тръгна да спи и пътем подметна:

— Не си си направил баш убаво сметката — има и високосни години. През тия години деновете са триста шейсет и шест!

Последва отговор без замисляне:

— Знам! През високосните години нема да ядем един ден — да се прочистим!

С това диалогът приключи. Дядо излезе. Баба, след като устрели с ръце своя богат на приятели зет, също напусна стаята. Майка ми остана и като днес на нивата — заплака.

Само че определеният є от господа съпруг не обичаше малодушието, та заизкарва през ноздрите си характерните за него, когато е ядосан, конеподобни пръхтения. Тия звуци не предвещаваха нищо добро.

Ето защо майка ми примирено пребърса сълзите и донесе новите му дрехи — знаеше, че тъкмо това трябва да направи. Очевидно съпругът є беше решил още сега да започне изпълнението на своя план „Шерле-перле“.

И така, пътешественикът намъкна припряно панталона си от най-фин плат, закопча ризата със сменяема корава яка и ръкавели, нагласи до милиметър папийонката, облече сакото и без да каже думица заду в нощта.

След заминаването му възтържествува спокойствие. Но жътвата изостана. Дядо беше принуден да повика Гьоргя и жена му Рада да помагат. Не бяха много по работенето двамата, но старецът имаше колай за това — намираше начин да ги скара. Скараха ли се циганинът и жена му, забравяха, че са на нивата и, инжектирани от нервните тласъци на кавгата, жънеха и за четирима.

Изминаха много дни. За изчезналия съпруг, баща и зет не се чуваше нищо. Чак към края на жътвата Гьоргя донесе новината. Новината не беше като за пред хора, та той я доведе до знанието само на дядо, баба и майка ми:

Както си ходел „шерле-перле“, братовчедът му се озовал в село Дивотино. Това село е разположено в планина Люлин и не фигурираше в списъка върху смачкания лист от тетрадка с широки редове. С други думи, там никой не го познавал. Запознал се с някаква мома. Минал естествено за ерген от Н-ска околия. Заухажвал момата, тя го харесала и… годеж.

Годежът, види се, бил доста пищен, защото в момината къща и двори се стекло, кажи-речи, цяло село. Годеникът вдигал наздравици, поглеждал мило годеницата и пеел. А какъв певец беше!

По някое време обаче влязла жена от съседно на нашето село, омъжена в Дивотино. Тя го била знаела и виждала. Без да подозира, че годеникът е именно той, представила му се и започнала да разпитва как са майка ми и децата. В шумотевицата хората не чули нищо. Злополучният годеник привикал невинната издайница на скрито и є пошепнал внушаващо: „Ти само трай, малко трай! След туй — тука беше — няма го.“ Новината, разказана от Гьоргя, макар и да представляваше един от върховните моменти на бащиния ми Свободен дух, не обрадва ни дядо, ни баба, ни майка ми. Те сума време чакаха призовка от съда или някого от близките на злочестата годеница.

Докато създателят на план „Шерле-перле“ отсъстваше, пък и след като се върна, не стана нищо особено. Може би издайницата е изпълнила добросъвестно поръчението „ти трай“, та не са узнали откъде е годеникът. Може би хората са преглътнали горчивия хап. Може би годеникът е намерил начин да обезщети някак си пострадалите.

Последното е най-допустимо. И мисля си: за едно подобно изживяване, което не се дава на човека всеки ден, заслужава да се отплатиш. А той беше затрогващо щедър.