А ЛА МЕР КОМ А ЛА ГЕР

Ян-Васил опознава морето и втората си родина

„Там е зеленият бряг на мълчането,
и гларуси там не летят.
Там е закотвен черният вятър,
мъртвият хор на стария свят.“

Тази стара песен ми се върти в главата, докато се разхождаме по шумния несебърски бряг със съпруга ми Торстен и петгодишния ни син Ян-Васил. Навярно поради типично северния външен вид на Торстен буквално на всеки метър го атакуват търговци, които настоятелно му предлагат да купи нещо от тях или го дърпат на влезе в ресторанта им.

По едно време се появява уличен търговец с питон на врата. Навежда се, а питонът изсъсква в лицето на детето ни.

– Направете си снимка с питона! – крещи търговецът.

– А как ще се казва снимката – „Детето и змията“ ли? – питам.

– И крокодили имаме! – отвръща търговецът (явно неразбрал смисъла на репликата ми), ухилва се и ми показва една дузина полуживи крокодили-бебета, затворени в пластмасови кутии. Устите им са залепени със скочлента. Тая отвратителна гледка ми напомня пазара за екзотични животни в Тайланд, който имах „удоволствието“ да посетя с група туристи преди години. Не мога да повярвам, че перлата на православието Несебър се е превърнала в

нещо средно между Капалъ-чарши и тайландски черен пазар…

В центъра на Несебър се появява уличен търговец, ­облечен в костюм на герой от филма „Междузвездни войни“. Хваща детето ни за ръка и го повежда към входа на „Музея на киното“. Янчо пожелава да влезем в този музей. Влизаме, но само след минута престой там Янчо започва да трепери и да плаче, вкопчва се в мен и ме моли веднага да излезем. „Музеят“ е едно тъмно подземие, миришещо на изпражнения, в което са наредени кукли без глави и кукли на „разлагащи се трупове“. Янчо е в шок и пита защо има кукли без глави… „Защото има и хора без глави“, мисля си аз и се ядосвам, че съм платила 15 лева за вход в този музей-клоака. Поисквам си парите обрат­но, но търговците ми се озъбват грозно. Съпругът ми се изнервя и ме моли да не се разправям с тях.

Тръгваме по рибарската улица. Сякаш специално за нас един рибар хваща много странна риба – тумбеста, обсипана с бодли – и я изхвърля на циментения бряг. Спираме, стреснати от необичайната гледка. Питам го защо я изхвърля.

– За храна на гларусите. Тая риба „таралеж“ не може да се яде.

Събира се група туристи, които втренчено наблюдават как рибата-таралеж се мята върху горещия цимент. Янчо пита защо рибата си отваря устата. Обяснявам му, че рибите не могат да дишат на брега, а само във водата. Той отново се разплаква и аз се принуждавам да помоля рибаря да върне рибата в морето.

– Много хапе – пояснява той, хваща ловко рибата за опашката и я хвърля във водата. – Тя нямаше да умре до утре сут­ринта.

Единственият зъб в устата му блесва на слънцето. Питам го какво би искал да му подаря.

– Ами… две-три цигари, ако имате.

Торстен му подава няколко цигари и си тръгваме… Един рибар, подобен на рибата-таралеж, наострил бодли срещу всички.

Мъжът ми пита къде са несебърските църкви, за които толкова съм му разказвала. Повечето от тези християнски храмове от XIV век се оказват скрити зад бетонни чудовища – незаконно високи хотели в пряка близост до църквите, както преди години бе показала Валя Ахчиева.

Минаваме покрай къщата „Капитанска среща“. Двама бабаити с мутренски вид варят живи раци и ни канят да опитаме „деликатеса“ в ресторанта им. Янчо за трети път се облива в сълзи. Той мечтаеше да срещне Морския цар и да види пеещи русалки. Вместо това видя как живи раци се гърчат във врялата вода. Ако наистина имаше русалки,

тези „кулинари“ май и тях щяха живи да сварят…

Връщаме се в хотела изтощени и изнервени, за да си починем в нашата стая номер 1018 (стая на десетия етаж).

– Здравей, аз съм Ян-Васил! – казва Янчо на рецепционистката.

– Ти ме стресна бе, момченце, тук никой не говори на български.

Стряскащо е, наистина. И кряскащо! По улиците на Слънчев Бряг гъмжи от алкохолици и наркомани. Каквито хотелиерите – такива и туристите, мисля си.

България наистина се оказа център на алкохолния туризъм, както пишат отдавна немските вестници! Пияни шкембести англичани се оригват и храчат в басейните, вонящи на хлор. До късно през нощта гърмят тонколони. Децибелите са проглушаващи.

– Мамо, тези чичковци не оглушават ли? – пита Янчо (специално съм го учила да не стои близо до думкащи тонколони).

– Да, момчето ми, оглушават неусетно, но не знаят това. Като рибата-таралеж, която отваряше уста и не знаеше, че умира.

Янчо надписва пощенски картички за българските и немските си баба и дядо. Отиваме при лавката, от която предния ден купихме дузина сувенири, и казвам, че ми трябват пощенски марки. Продавачката би трябвало да ме е познала, но най-неочаквано ме отрязва:

– Нищо не печеля от марки, затова не мога да ти продам. Купи си нови картички от мен и детето пак ще ги надпише!

Аз искрено вярвах, че свободната търговия ще спаси България. Това беше преди години, когато баща ми пускаше да слушаме заглушаваното радио Deutsche Welle. А сега, след като разплакаха детето ми заради пропусната „печалба“ от двайсетина стотинки, в паметта ми се появява една фреска от катедралата „Дуомо“ във Флоренция. На нея е изобразено как в специално отделение на Ада

дявол налива монети в устата на алчен търговец

На вечерята в хотелския ресторант ни обслужват келнери, които ни доверяват, че са украинци, избягали от войната в родината им. Просят бакшиш. Приели ги в хотела като „стажанти“ и не получавали нито лев заплати. Това безплатно „стажуване“ е доброволно, разбира се. Да не си помисли някой, че нашите морски хотели са луксозни лагери за бели роби!…

Същия ден след полунощ Янчо отново започва да плаче. От тонколоните в хотелския ресторант връхлитат проглушаващи чалго-мут­ренски „хитове“. Петгодишният ми син не може да спи на такъв шум.

На следващия ден отказва да излезе от хотелската стая. Запушва си ушичките, иска тишина. А в моята глава се промъква текстът на някогашна естрадна песен:

 Бургаски вечери – рибарски мрежи,
сръчно изплетени от тънка мъгла –
о, разкажете ми, откъде взехте
толкова синя, добра тишина!…

Елица Василева-Александер
Слънчев бряг