ТРАНСФОРМЪРС

С Атанаска, първата ми съпруга, се взехме, дето се вика, „от кръчмата – в гражданското“, без междинни спирки.

Беше денят, в който Всевишният официално бе удостоен с българско гражданство. Денят, когато над китни поля и горди балкани екна спонтанният народен възглас „Господ е българин!“

Беше 16 юли 1994. Събота, разбира се. В една далечна земя бяхме отвоювали достойното 0:4 срещу коварен и безскрупулен противник от Севера, който не подбираше средствата, за да създаде впечатление за някакво мнимо превъзходство над нашите футболни юнаци.

Бяхме четвърта футболна сила в света, безапелационно!

Естествено не мина без злостни инсинуации, все в един и същ дух. „О кей, българите сте четвърти, да сте живи и здрави. Но! Щом Господ е българин, като такъв Той също се оказва четвърти, тоест цели три отбора Го превъзхождат, а такава помисъл си е чисто богохулство, другаде по света имат страх от Бога. Ето ви пример: на същата дата, 16 юли, само че 1950 година, когато уругвайците станаха световни шампиони, никой от тях не се провикна, че Господ е уругваец.

Това е то воят на западните медии – на тях им дай да лаят.

Колкото до Всевишния, май излезе вярно, че Той забавя, но не забравя. Защото малко по малко последствията започнаха да се усещат! Някаква брюкселска комисия примерно огласи, че България вече станала най-бедната държава в Европа…

Най-болезнено обаче, както ми се струва, почувствах тия последици аз, което е по-важното.

Точно в такава обстановка, искам да кажа, тръгна брачният ни живот с Атанаска, с която се познавахме от 10,30 сутринта.

И как тръгна? След като се на­мразихме взаимно с чиновниците от гражданското, мъж и жена, произведени от някаква чужда на природата материя, ние, както е редно, се прибрахме в кръчмата, за да осмислим новата крачка в живота си и да си допием. Съвсем сигурно е, че сме си допили. Атанаска възхитително умееше да пие мастика, без да се напива скотски. За себе си не мога да преценявам, понеже след четиринайсетата бира, казват, съм заспивал (тогава де, деветдесет и четвърта, сега къде ти; сега първо за­спивам, после поръчвам, сервитьорките се чудеха как става, но привикнаха.).

Конкретно в този втори съпружески ден Атанаска, заедно с друга, по-възрастна жена, ме събудиха в един тъмнозелен фотьойл, достатъчно благоразположен като за човек без креват.

– Да те запозная с тъща ти – бяха думите, които най-напред чух. – Мерджанка се казва; страхотна мацка, шантава колкото си иска, ще си допаднете…

Онемял, сполучих да произнеса само „Ама значи Вие сте майката на Атанаска, така ли? Радвам се…“

– Ти в асфалтова база ли работиш? – запита ме с топъл глас тъщата, заковала поглед в ходилата ми, минали не знам през какво в нощта.

Забелязах, че цветът действително е съвсем близък до асфалтовия.

– Наска ще ти покаже банята. Ако ползваш такива неща, де – допълни все тъй топло майката. – И не съм Мерджанка, а Мерджана, не обичам лиготии…

Беше хубава жена, дъхаше на сила, здраве и доброта.

Почти изоставихме кръчмата. Вечер пиехме тримата; тъщата беше привикнала с някакъв скоч, от скъпите, а ние карахме все с нашите си евтинии. Мерджана изкарваше нелоши пари, като гледаше на карти – и то не от оглупели бабички, както може да се помисли, а напротив, най-вече като утешаваше достатъчно оглупели от любов осмокласнички, фризьорки и сестри от поликлиниката отсреща.

Беше дори весело.

Изненадите на живота започнаха точно година по-късно, и то пак по повод на едно крупно за страната събитие: телевизиите съобщиха, че пристига (цитирам) „руският Синат­ра“. По-нататък в четения текст се поясняваше, че става въпрос за някакъв несменяем и непоклатим естраден титан по име Кобзон. Така или иначе, аз се вживях в друго едно събитие, този път лично. Стана така, че отведнъж Атанаска изчезна съвсем: бе казала, че отскача за ден до Сърбия с нейния самодеен състав за народни танци и повече ни се чу, ни се видя. Минаваха седмици и месеци, а нямаше никакъв знак, че тя някъде съществува. За нас с тъща ми не оставаше друго, освен да пием смълчано в кухнята и да въздишаме.

И пак – пак на злокобния 16 юли, този път 1996 година, пристигна писмото. Донесе го един излъскан господин, заедно с други някакви книжа в чантата си. Представи се за адвокат от столицата и учтиво препоръча да прочетем най-напред писмото. За мен, още от самото начало, то се оказа някакъв потрес. Накратко, Атанаска съобщаваше, че наистина отишла в Сърбия, но там се запознала с някакъв уругвайски футболист – от тия, дето не стават от резервните скамейки в Европа, без съмнение. Пак там, в Ниш, се влюбили и се установили в неговата страна. Живеели (цитирам) „на съпружески начала“. Тя молеше да я разберем и по най-смайващ начин изискваше от майка си незабавно да се омъжи за мен, защото… ни обичала!

Тук адвокатът с рязък жест извади книжата си, сред които бракоразводно писмо от името на Атанаска и друго, от мое име (!!!). Помоли само да се подпишем, след което отчетливо изрече: „Всичко е платено, вие няма да се притеснявате за нищо…“

Нататък писмото бе изпълнено с такива щуротии, че не зная дали трябва да се споменават. Съпругата ми вече се казвала не Атанаска, ами Имортела, което имало същия смисъл – и едното, и другото можели да се преведат като „Безсмъртна“. Самата тя работела като „салонен управител“ в кафенето на Мануело (новия избраник), което не значи друго, освен редова сервитьорка – познавам ги тези работи. Накрая, като послепис, тя съобщаваше, че аз и тя имаме момиченце на годинка и половина, Фаустина, което г-н Варела (новият избраник) не можел да приеме, защото неговата католическа вяра не позволявала. Но ние да не се притесняваме, тя ще прати по едни почтени хора детето някъде до две седмици. Цитат: „Радвате ли се?“

Сега, толкова години по-късно, аз мога да кажа едно: щастието ни с Мерджана е нестихващо, да не казвам, че понякога ми се струва чак плашещо. Лично направих и някои неочаквани и за мен компромиси: пия скоч, за да не заспивам така клошарски и всяка вечер си мия ходилата.

 

Здравко ПОПОВ