ЯКА ДУША

Мирон Иванов

(1931-1988)

 

Понякога, в тихите и ясни часове на униние, когато привършат бодростта и вярата, а няма откъде да се почерпят безспорни примери, тръгвам назад по пътеката на времето и ако даже спартанците, Муций Сцевола и козните на Великата френска революция не помогнат, спомням си за своята баба и това ми връща силите.

Да ви разкажа например как я оперираха. Ще видите, че може да се случи и вам да помогне този спомен.

Това стана преди десетина години, когато тя беше все още млада — нямаше и осемдесет или ако имаше, съвсем скоро ги бе навършила. Та някъде в началото на есента или по-късно ми съобщиха, че паднала от стълбата заедно с един чувал тикви и си навехнала крак или нещо подобно.

Каква беше моята изненада, когато пристигнах в село и тя ме посрещна на агенцията здрава, права и читава. Докато се нарадваме един на друг, аз я разпитах, а тя ми каза, че това било стара работа, забравена — паднала тя заедно с тиквите, но не тази есен, а миналата и даже лежала месец-два, но наместила си сама счупения крак, помогнали є махленските бабички и сега от нищо не се оплаквала, само дето не вижда и недочува.

Това ме разтревожи много и аз я заведох на лекар. Лекарят я прегледа и каза:

—  Какво да ви кажа? Стар човек! Да бяха само бъбреците, както и да е, а то и сърцето не е в ред, та и стомахът, че и шипове има, да не говорим за кръвното налягане, утайката и две пневмонични огнища отляво и отдясно! Ей го на!— той я чукна с пръст по гърба. — И в момента прави един сух плеврит, ама откъде да започне  човек? Вие как сте със здравето?

Успокоих го за моето здраве и попитах откъде трябва да за­хванем лечението на бабата, като му разказах как е паднала и си е счупила крака.

—  Аз за това даже и дума не отворих, не исках да ви тревожа. Крак. Кракът… Кракът е зараснал накриво, ей го на, то се вижда от пръв пог­лед…

Реших, че непременно трябва да се направи нещо и запитах повторно откъде трябва да се започне.

—  Откъде трябва да се започне! Ох, питате ли ме! Там е целият въпрос — откъде да се започне. За жалост у нас нещата все още не са поставени така, както се мисли. Разбирате ли ме?

Казах, че го разбирам, но той не повярва и за да ме увери, изложи една цяла платформа по този и редица още други проб­леми. Онова, което разбрах, бе, че сега вече е много късно да се прави каквото и да било, можело само да се препоръча бабата да не пуши, да не пие, да води редовен живот, да спи при отворен прозорец и да не употребява храна, богата на масти и белтъчини, като спортува и се закалява.

От всичко чуто стигнах до заключението, че този човек или е кретен, или пък не възнамерява да стои на село и тук само репетира. Излъгах се само наполовина, защото по-късно той стана голям здравен началник.

Така или иначе, убедих бабата да предприемем едно системно лечение. Откарах я в града и я подложих на изследвания. Това бяха едни нечувани изследвания, уверявам ви.

Осем месеца изтекоха само в мерене на температурата и вземане на кръв, урина и други. Според както аз си направих сметката, от баба ми са взели не по-малко от дванайсет литра кръв за изследване, което нито сломило нейната вяра в живота, нито пък є попречило да плете. Плетеше си тя в леглото от първия до последния ден за ужас на персонала и менеше диетите според случая. Казвам според случая, защото през тези месеци нейната кръв и урина и прочее хвърчаха високо над онова, което е показано като предел в учебниците: ако примерно днес уреята й се задържи около максималното число двеста, то левкоцитите ще се извисят над три милиона или еритроцитите ще паднат под десет-петнайсет в кубичес­ки милиметър, а ако на другия ден се качат до нормата, то пък левкоцитите ще се утроят и уреята ще стигне до хиляда и петстотин, а това никой здравомислещ лекар не може да приеме и ако му го кажете, ще ви се изсмее в очите. Иначе казано, както на мен ми обясниха нагледно, ако се вземе бабината кръв и се раздели наполовина и после половинката се постави на трима души боксьори — и тримата ще загинат от толкова много карбамид, левкоцити и прочее.

– А какво трябва да се направи в такъв случай?

– Нищо! Ще проверим пак! Това е просто шеметно, изумително!

Когато вече изтичаше и деветият месец, най-после склонихме лекарите да предприемат нещо решително, защото от изследвания никой не е оздравял.

И дойде паметният ден на операцията, за която е достойно да се разкаже, защото втора такава едва ли ще има.

Точно в осем и тридесет и пет сутринта екип от трима бод­ри и жизнерадостни лекари застана пред операционната маса. Към единадесет часа и двадесет минути единият от тях излезе и след час и половина на негово място дойде друг, по-възрастен, след което двамата му помощници  излязоха от операционната и някъде следобед дойдоха други двама, само че единият бе мъж, а другата — жена.

След това дойдоха прислужници и захванаха да изнасят полека-лека инвентара, кофите, железарията и шкафовете от операционната зала и да ги качват на горния етаж, само че в отсрещното крило. Накрая понесоха и операционната маса с баба ми, а лекарите вървяха край нея и в движение продължаваха операцията. Това беше единственото, което можах­ме да видим от операцията, и ние много се изплаших­ме, като забелязахме колко много ножици и щипци вкараха в баба ни, но после се успокоихме, защото те си влязоха на новото място и затвориха вратите под носа ни.

На четвъртия ден от операцията ние вече бяхме загубили търпение и започнахме да питаме персонала дали всъщност още оперират    нашата баба или има недоразумение и ние се тревожим над някоя чужда операция. Персоналът ни успокои и каза, че това, което оперират, наистина е бабичката. Тогава пък започнахме да се притесняваме, че ето на, вече четвърти ден я режат, а тя нито е яла, нито е спала. Персоналът рече, че щом докторите не се безпокоят, няма защо да се безпокоим и ние, а в това време тримата лекари заедно с жената излязоха и на тях­но място дойдоха седем лекари и ние съвсем се разтревожихме. Затова отидохме в канцеларията, но от канцеларията ни казаха, че сега стават реорганизации и никой нищо не знае, имало нов управител на болницата и ние съвсем кипнахме. Като кипнахме — вдигнахме се, та чак в окръжния съвет, но оттам ни казаха, че имат нов председател и като така не е за чудо и чудене, дето има и нов управител на болницата и накрая ни поясниха, че не е сега времето да се интересуваме за тия работи, защото и на тях  не им е до това.

Като така ние се върнахме в болницата, но каква беше нашата изненада, когато не ни пуснаха въпреки белите престилки, които си бяхме купили. Вдиг­нахме врява и ни обясниха, че сега вече това хич не е болница, а централизиран родилен дом и баби тук по принцип не държат. Като продължихме врявата, само успяхме да разберем, че и персоналът не одобрява, дето са поставили гинеколог за управител на болницата, а гинекологът сега дава превес на ражданията и прави реорганизации.

И понеже в нашите болници се влиза по-трудно, отколкото примерно в затвора, след около месец ние разбрахме, че съвсем не е възможно да разберем къде е баба ни и как е завършила тази тежка операция.

Кой знае още колко време щяхме да се тревожим ние, ако в един прекрасен пролетен ден бабата не бе при­стигнала сама с една бохча оплетени вълнени чорапи, здрава, читава и даже малко нещо позаякнала.

Може само да се съжалява, че през цялото време тя е била в упоено състояние и не може да каже нито къде, нито кога, нито колко, как и защо е рязана, шита и пришивана.

После, като раздаде чорапите на внуци и правнуци, тя пак замина за село, за да обере тиквите.

Та казах и в началото — бодрост се ражда у човека, колчем си помисли за баби като нея. И като помислим, че сме деца и внуци на подобни баби, захващаме да вярваме, че нищо страшно не може да ни се случи…

1969 г.