ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ

Георги Друмев (1932 – 2007)

С бръшляна, обвил просторните веранди, с фугираната червена тухла, с английския парк отпред, почивната станция приличаше повече на частен пансион от рекламните проспекти за Палм бийч и колкото пъти минех покрай нея, толкова пъти извивах завистливо глава. Там кипеше живот, отдалечен от мене на милиарди светлинни години: по свежо окосената морава припкаха палави девици по шорти, откъм пейките, закътани в японските храсти, се чуваха приглушени смехове, тук-таме из беседките млади дами и джентълмени пишеха писма – а защо не и стихове! – откъм тенис-корта се чуваха тъпи удари на топка, смешни чичковци с мрежи за пеперуди в ръце тичаха задъхани след невидими редки екземпляри и се забавляваха чудесно.

Ако не ми пречеше гордостта, бих стоял с часове до оградата – тъжен и прехласнат. Но не исках да изглеждам като просяк. Затова винаги си измислях някаква важна причина, за да минавам делово забързан, макар че никога не ми убягваше нищо от това, което ставаше там. Всеки път, когато минавах, с крайчеца на периферното си зрение забелязвах по нещо ново: млад човек на колене, който излага чувствата си на ефирно създание, или възрастен мъж със загоряло лице на алпинист, който приближава група играещи крикет, казва нещо и там избухва такъв смях, такъв смях…

С какво съм по-лош от тия хора, мислех си аз всеки път с все по-нарастващо ожесточение. Да не би да съм представител на някаква по-низша форма на организирания белтък, та да нямам право на всичко това?

Решен на всичко, един ден изтеглих скромните си спестявания и смело прекрачих прага на дома. На пясъчната алея не ме спря никой, също и във фоайето. На рецепцията същият мъж със загорялото лице на алпинист ме поздрави любезно.

– С какво мога да ви бъда полезен? – попита той.

– Тези пари важат ли в тая държава? – отговорих с въпрос, при това доста грубо, и размахах под носа му пачка едри банкноти. Поне за мене едри. – Питам, важат ли!

– Бих могъл да отговоря на въпроса ви, но ако целта ви е друга…

– Друга е, естествено! – продължих раздразнено. – Ето ми паспорта! Искам една стая, и то веднага! И само не ми казвайте, че нямате свободни, че нямам право на почивка тука и изобщо не ми давайте каквито и да било обяснения, предназначени за олигофрени! Ето ви и документа ми за съдимост, от който личи, че не съм лишен от права и следователно без влязла в законна сила присъда никой не може да ми го отнеме!

Всичко това изрекох на един дъх и само една дума да ми беше казал напряко, щях да го убия. С поглед.

Администраторът – защото това се оказа той – се разсмя искрено.

– Вашата решителност ми харесва – каза той, като постави пред мене схемата. – Наистина, имах една стая, запазена за извънредни обстоятелства, но ще ви я дам на вас.

После измъкна внимателно няколко банкноти от пачката, а останалите заедно с документите пъхна в плик, който заключи в сейфа зад себе си.

– Тук няма да имате нужда от тях, а и такъв е редът. Когато си тръгвате, ще си получите всичко обратно. Ето ви ключа от стаята, след десет минути, ако нямате нищо против, ще ви чакам тук, за да ви въведа в обстановката…

Всичко това стана за секунди и аз просто не вярвах на очите си. Да обикалям толкова време и да не се сетя просто да натисна дръжката на вратата!

След десет минути, освежен от душа, слязох долу по къси спортни панталонки и тениска, готов да се впусна в морето на удоволствия, което се плискаше в краката ми. На първо време мислех да поиграя малко тенис с онова маце, което забелязах още отвън и което така мило въртеше задничето си на корта. Хем ще се раздвижа, хем… знае ли всъщност човек какво може да му се случи в един такъв прекрасен ден.

– Човек, за да се разтовари напълно от грижите си, трябва да е в пълна хармония с природата – разви схващанията си администраторът, докато ме развеждаше из парка. – С природата изобщо и със собствената си природа в частност. Едно е да получиш за десерт компот от ябълки, а съвсем друго да минеш под дървото – и ей така да откъснеш разсеяно една ябълка.

– Една ябълка от дървото на познанието.

– О, вие наистина сте решен на всичко! Отбелязваме си, отбелязваме си – усмихна се администраторът и наистина отметна нещо в едно картонче, което после пъхна в горното джобче на тениската ми.

До разкошен шипков храст десетина мъже и жени на средна възраст плетяха пуловери и бебешки шапчици.

– Плетенето укрепва нервната система – пошушна ми моят водач и като се изравнихме с групата, подвикна високо:

– Всяка хипотенуза на квадрат – равна на сбора от квадратите на катетите си!

Групата избухна в смях, който дълго еча зад нас.

– Текстът естествено няма никакво значение – разся недоумението ми администраторът. – Със същия успех бих могъл да им цитирам членове от закона за лицата и семейството. Има значение единствено смехът – той разтоварва и психически, и физически…

След половин час игра на тенис-корта вече се чувствувах като бог. Бях влязъл напълно във форма и можех да демонстрирам малко техника от по-висока класа.

– Никога не съм играла така добре – призна ми възтожено момичето в почивката преди втория сет. – Тук всички са по-начинаещи от мене, а вие сте сигурно професионален състезател.

Всичко вървеше от добре по-добре и затова премълчах тактично какъв смотаняк съм, когато ми се случи да играя с партньор, който може поне да ми връща топките. И в този момент момичето изведнъж погледна часовника си.

– Боже мой, ще изтърва часа си за ловене на пеперуди!

– Моля!

– Страшно съжалявам! Наистина си нямате представа колко страшно съжалявам – каза момичето с искрена печал в погледа. – Впрочем, виждам, че и вие сте зает с някакъв интересен разговор – добави то, като посочи картона ми.

– Аз да съм зает?

– Откога те чакам – обади се от пейката някакъв мрачен субект с превързана буза и напиращи над колана му тлъстини, когото не бях забелязал досега. – Остави тая глупава хилка и ела тука!

– Не се казва хилка, а ракета. И не разбирам защо трябва да идвам на пейката! – заявих вбесен, готов да го цапардосам с ракетата, тежка впрочем четиринайсет унции.

– Я не се прави на улав! Хилка, ракета, все там. Я си виж в картона – нали с тебе трябва да си говорим за италианското чинцано.

– За италианското чинцано?!

Огледах се безпомощно. Момичето вече тичаше с мрежа за пеперуди след някакъв отвратителен тъпак, звънливият му смях се отдалечаваше все повече и повече, и аз имах усещането, че няма да го чуя никога вече.

– Да си говорим за чинцаното, значи – повторих презрително.

– Чакай, май не беше за чинцаното – смекчи тон субектът и се взря в картона си. – Аха: ку-ат-ро-чен-то. Интересен разговор за италианското ку-ат-ро-чен-то – прочете той и ме погледна объркано. – Това трябва да е нещо друго. Ти опитвал ли си го?

– Да, естествено. Сервира се само със салата от омари и никога преди вечеря!

След интересния разговор за италианското куатроченто, четиридесет минути – съгласно указанията в картона ми – теглих въже с някакви противни типове, които при това се забавляваха великолепно, победихме дори, но някакси не се чувствах победител – за пълнотата на щастието просто ми липсваше нещо. Вървях по пясъчната алея и разглеждах ожулените си длани, когато ме сепна гласът на администратора:

– Чудесен ден, нали?

– Наистина чудесен – съгласих се учтиво.

– И вие вече сте друг човек. Няма нужда да ми отговаряте. Признайте, че вече мислите за други неща. А при това денят далеч не е завършил. Впрочем, опитахте ли ябълката?

– Още не, но при първия удобен случай …

– Никакво отлагане! Имайте предвид, че всеки миг е неповторим! Какво ще кажете човек да мине и разсеяно да си откъсне един плод, а? Ей така: минаваме и разсеяно протягаме ръка…

Администраторът ме хвана под мишницата и по професионалната му хватка разбрах, че всяка съпротива е излишна. Върнахме се по алеята и тръгнахме обратно. Когато наближихме, администраторът ми даде знак, аз протегнах разсеяно ръка, хванах една ябълка и я изтръгнах злобно заедно с клонака.

– Лошо, лошо! – поклати укорно глава администраторът. – Така не се късат разсеяно ябълки – така по-скоро се скубе коноп. Хайде да опитаме още веднъж, но с по-големи грижи към насаждението, естествено.

Минахме още веднъж и въпреки че положих известни усилия, администраторът не скри разо­чарованието си.

– Не ми се подигравате, нали? – попита той обезпокоен.

– Не, естествено. Просто съм несръчен.

Едва на петото минаване, когато след мен остана само купчина изпочупени клони, администраторът ми го призна за непринудено и почти разсеяно.

– Нейсе, тоя път ще си затворя очите – потупа ме по рамото окуражително той и ме остави.

Един отдавна забравен звук – ударите на манастирско клепало – ми напомни, че е време за вечеря. Слънцето клонеше към залез и докато се измия и преоблека за вечеря, навън се здрачи съвсем.

Ресторантът ме изненада приятно с трепкащата светлина на свещите, с дискретната музика, изпълнявана от дамско трио – ако не ме лъжеше общата култура, мисля, че ставаше дума за Моцарт – с оня неповторим уют на семейните пансиони, известен ми от киното и литературата. Огледах бързо полупразната зала и в едно от сепаретата съзрях момичето от тенискорта. Вечеряше самї. Когато ме видя, лицето му просто засия и този факт вече нямаше нужда от никакви обяснения. Насочих се веднага натам.

– Ще позволите ли? – попитах проформа, докато отмествах стола да седна. – Защото ако не бяхте вие, откога да съм си дигнал чукалата оттук…

– Относно чукалата вие се шегувате, нали? – усмихна се кокетно момичето.

– Шегува се, естествено – потвърди появилият се изневиделица администратор, докато поставяше стола на мястото му. – Впрочем, вашето място е ей там – посочи ми той една отдалечена маса, където вечеряше господинът с превързаната буза.

– Но тук нали е свободно? – заявих решително аз.

– Не ме разбрахте – обясни ми внимателно администраторът, докато ме отвеждаше на мястото ми. – Ние не дискутираме въпроса кое място е свободно и кое не, а кое е вашето място. Има известна разлика – отбележете това! Не бих желал да го възприемете като критика, но вие проявявате някаква упоритост, някаква странна упоритост…

– Аз? Упоритост?

– Именно упоритост.

– Не ви разбирам.

– Вие ли не ме разбирате! – засмя се сухо администраторът. – Ах, вие ли не ме разбирате! А когато минавахте в седемнайсет и петнайсет покрай фонтана, подхвърлихте ли – както се бяхме уговорили – комплимент на дамата, четяща Шарлота Бронте?

– Комплимент! – ужасих се аз. – На оня крокодил с мустаците!

– Некрасиво е да оскърбявате една дама, която може би е имала нерадостно детство. Тя също има право на малко лично щастие. Така че, когато говорите за правата си, не забравяйте, че и другите имат някакви права. Впрочем, оставям ви в компанията на господина да си продължите интересния разговор. Приятна вечер!

– Добре започваме, с доноси – отбелязах ехидно, когато останахме сами на масата. – Оплакали сте се на администрацията вече!

– А ти какво искаш, да си мълча ли? – изсумтя другият с пълна уста. – Впрочем, утре в десет имаме с тебе лов на пеперуди. И само се опитай да се измъкнеш като днес!

На следващия ден единствената ми утеха, докато тичах щастливо ухилен след тоя глупак, беше една млада двойка, залепена за оградата. Двамата ни следяха с такава завист в очите, с такава завист…