ДЪРЖАВНИЯТ СЛУЖИТЕЛ ТОШКО П.

Сиво му беше на държавния служител Тошко П. Тъпо му беше и скучно в канцеларията на министерството, в което работеше вече осма година. (Работата беше получил благодарение на баща си, бивш министър на същото министерство).

„Защо да не съм щастлив, майка му стара, куц ли съм, гърбав ли съм”, ядосваше се на себе си служителят и гневно въртеше служебната химикалка в потната си ръка.

Опита се да си спомни колко приятни момента беше изживял досега. Не се сети за нито един. Животът му се свеждаше до ставане сутрин, досадно бръснене, закуска на крак, отиване в министерството, кибик до обяд, хапване в стола и отново кибик, докато му изтече работният ден. После няколко безсмислени срещи с безсмислени хора, две-три питиета, обратно вкъщи и така, докато дойдеше време за заплата. После всичко се повтаряше отначало.

Искаше да излезе от това вцепенение, което нарастваше с всеки изминал ден. „Най-накрая ще взема наистина да се вцепеня и да не могат да ме откъртят от стола”, мислеше си.

Все по-често взе да го спохожда мисълта за нещо извънредно, което да го изкара от еднообразието на безличното му живуркане. Реши, че може да организира залози.

Първо опита в министерството. Още с влизането минаваше по всички стаи и обявяваше залагания за броя на битовите престъпления през деня. Малко преди края на работното време звънваше на свой приятел в полицията, онзи му даваше сводката и Тошко посочваше победителя. Скоро обаче колегите му започнаха да го подозират в манипулиране на резултатите и спряха да участват.

Един ден, беше късен есенен следобед, Тошко П. реши да се разходи из центъра на София. Малко да подиша, да си посъбере мислите…

– Помниш ли ме? – чу глас току под краката си. – Познавах баща ти. С него обичахме да играем шах, идвал съм на гости у вас, ти беше малко момченце. Баща ти беше добър шахматист, лека му пръст.

 

Вгледа се внимателно. О, да, помнеше го, разбира се – онова мърлявожълто куче с хлътнали гърди! Играеха на вързано с баща му часове наред, по-често печелеше кучето, а той, малкият Тошко, не спираше да се удивлява, че едно улично псе може да говори и да играе шах едновременно.

– Как върви? – попита кучето.

– Зле – каза Тошко П. – Иде ми да се гръмна от скука.

– Не говори тъй – погледна го кучето с кротките си кафяви очи. – Винаги има изход от скуката, стига да знаеш къде да го търсиш.

– Аз не знам – въздъхна Тошко П. – Ти да не би да знаеш?

– Може би – каза кучето. – Тръгвай с мен – смигна му то и закуцука към една олющена жълта сграда с изкорубени прозорци.

В мазето се бяха събрали неколцина помияри, имаше и от сой. Седяха около импровизирана рулетка и залагаха, като мълчаливо си предаваха едно на друго щафета салам.

– Този е мой човек – каза кучето. – Иска да участва.

Играчите измериха новодошлия от горе до долу, изръмжаха в знак на съгласие и продължиха да въртят рулетката.

– Сядай – каза кучето и го настани между късо подстригана булонка и дръглив пинчер, който срамежливо се драпаше зад ушите.

Дадоха му да си гризне от салама.

– Хайде, залагай – подкани го кучето.

Заложи на цвят и спечели. Втория път заложи на число и отново спечели. Когато спечели няколко пъти поред, си спомни една стара приказка, че истински играч е онзи, който знае кога да спре.

– Вижте – каза Тошко П. преди да си тръгне, – приех да играя не заради парите, а заради тръпката и приятелството. Получих и двете, затова искам да ви оставя част от моята печалба. За салам и напитки, ако нямате нищо против.

Булонката нежно го близна по ръката. Другите одобрително джафнаха.

– Пак да дойдеш. При нас не се скучае, пък и тук си сред свои – смигна отново кучето, докато го изпращаше.

Навън се беше стъмнило, пръскаше дъжд, излезе и вятър, но държавният служител не ги усещаше и крачеше бодро. Спря за миг, колкото да си поеме дълбоко въздух, после издиша и за първи път, откакто се помнеше, му се прииска да запее. Отвори уста, но вместо песен от гърлото му излезе протяжен вой. „Сигурно полудявам” – помисли си, но не се разтревожи особено. Напротив, продължи да вие и колкото повече виеше, толкова по-леко му ставаше на душата.

Владо Трифонов