А ПАМЕТНИК И НА КУРСАНТЧЕ?

Президентът Радев заговори за „единение” от екраните на телевизорите в петъчната вечер.

Седмица преди това той се срещна с някакви „общественици”, нарекли себе си „единители”. Кои са те? Знаем ги много доб­ре… Оглавява ги историкът, акад. Георги Марков, с агентурно досие от ДС. Повечето членове на комитета също били от живковите репресивни служби – някои като агенти, а други – и като офицери.

Ако в България имаше лустрация, както в другите бивши соц­страни, тези „деятели-единители” едва ли щяха да се класират за някаква държавна или обществена дейност. Поради липса на лустрация – сега минават за съвест на цялата нация.

Според политолозите утре на тях щяла да се опре една бъдеща президентска партия.

Утре – ще видим, а сега президентът се опря на техния призив за единение и ни го прогласи от телевизора.

В изявлението си каза, че е избрал датата неслучайно – преди сто години на 29 септември разбунтували се войници напускат фронта и  настъпват към София. При Княжево биват спрени  от правителствена войска – най-вече юнкери, курсанти от Военното училище.

И едните, и другите, според Радев, са имали своята истина, заради която са гърмели с пушките.

В социалистическите учебници събитието се наричаше Войнишко въстание (нещо както „наша” Октомврийска революция), а днес повечето историци го определят като метеж против законната власт в държавата.

Сега в местността Черния кос има гранитен паметник на войник – бунтовник.

В своето стихотворение „Владайският вятър” от книгата „Цар и говедар” (изд. „Жанет 45, 2010 г.), пое­тът-сатирик Марко Ганчев сочи един начин за национално помирение:

Неспирното течение си иска,
освен бензиностанция и ханче,
срещу въстаника от обелиска
да има паметник
и на курсантче.

Така не с един, а с два паметника във Владайското дефиле можем да тръгнем към единение.

Можем да се единим и по-нататък с още предложения:

До паметника на съветската армия в центъра на София (който така и не бе премахнат или преместен) да се вдигне и мемориал за жертвите на социализма – в същата големина.

На пловдивското тепе, до Альоша, да има паметник (с ръста на съветския войник) и на загиналите в Белене и Ловеч.

А на Бузлуджа, до социалистическата Чиния (която сега позитанци настояват да се ремонтират за държавна сметка), да има кръст – в памет на онези, които са били убивани, защото не вярват на социалистическите идеи.

Вместо това се вдигат паметници на Тодор Живков, на Цола Драгойчева и на Пенчо Кубадински. Кой ще е следващият монумент от политбюрото? Милко Балев или Гриша Филипов?

Къде тогава да търсим единението?

Едининение у нас е възможно само между „Позитано” и Президентството – споено с братската помощ на генерал Решетников.

М. Вешим