УНГАРСКИЯТ СУТИЕН

Пиех на пестеливи глътчици прочутото будапещенско еспресо и тъкмо пресмятах дали студентската ми стипендия ще издържи и едно малко парченце торта Гараш, когато нежен гласец ме изтръгна от упражнението ми по аритметика: „Жани-и, ама това ти ли си-и-и?!“ Гласецът излизаше от чифт чудесни устни и чифт още по-чудесни гърди, които така се залепиха за мен, че бях готов мигновено да потвърдя или да се откажа от кръщелното си име. Те, гласецът, устните и бюстът, искам да кажа, принадлежаха на хубавата Мая, старо гадже на един стар приятел. В битността си на все­призната хубост, Майчето беше нещо като манекенка, нещо като актриса, дори нещо като поетеса, затова в експлоатацията на тези си неустоими таланти, се беше озовала с някаква филмова продукция в Будапеща.

Докато се посъвземах от изненадата, неканената ми гостенка грациозно се настани на стола срещу мен и вече си поръчваше шварц кафе. „Без захар или сметана, моля!“ Добре че тези жени винаги спазват някаква диета, но така или иначе казах сбогом на парченцето торта и се приготвих да слушам.

– Дяволите да ги вземат тези унгарци и техния език – отчаяно зачупи вежди Мая, – трети ден сме тук и аз все обикалям ли обикалям, но не мога да си намеря един шик сутиен по моя мярка! Просто кошмар! (Бързам да кажа, че действието на тази среща се развива през годините на развития социализъм у нас.) Закопчалката – продължи Майчето – трябва да е тук, отпред – и тя погали с длани високия си балкон. Преглътнах си слюнката и потвърдих с: „разбирам, разбирам“. „Бог дава- Бог взима“, ама понякога като дава, дава, та се забравя!

– Ти сигурно си понаучил езика – продължи тя – трябва непременно да ме заведеш в някой специализиран магазин. В други ден заминаваме, а форинтите ми така ще си изгорят – потупа с ръка чантата си красавицата.

Платих двете кафета и станахме. Знаех, че няма да ми предложат да асистирам в пробната, но… искам да видя мъжа, който щеше да се откаже. За щастие кафененцето се намираше в старата и луксозна част на града – старинни аристократични сгради, изискани заведения и скъпи бутици. На витрината на един от тях бях забелязал манекен с мерките горе-долу като тези, които ни трябваха, а над него светеше недвусмислен розов надпис: „еротично бельо“. Уви, докато успеем да се спрем „само за малко“ пред останалите витрини, нашият магазин затвори! Мая оцени находката ми с възторженото: „Ау-у страхотия!“ и безкомпромисно ми нареди: „Утре в десет без петнадесет- тук!“ Показах є как да стигне до хотела без да се загуби и се разделихме.

Лошото на това „утре“ беше, че от десет и половина имах упражнения с любимия ни професор Шайбер. Професорът беше педагог от старата школа и просто беше осиновил малката ни интернационална групичка. Кой знае дали не мислеше, че сме му и последната. Сам водеше лекциите и упражненията си, а на обяд в мензата сядаше с таблата си ту при един, ту при друг, та курсът продължаваше вече в съвсем приятелски дух.

До сутринта вече бях изковал Макиавелистичния си план.

Помолих колегата си Янош да ме извини пред професора, защото имам някакъв проблем в посолството и в девет и четиридесет и пет бяхме с Мая пред витрината с манекена. За целта сънародничката ми беше облякла някаква ­ефирна дантелена блузка, която така се повяваше в топлата утрин, че по-скоро подчертаваше апетитния є пълнеж, отколкото да прикрива каквото и да било от него. Вероятно за по-удобно изпробване на предстоящата покупка. Розовата светлина вече не грееше примамливо, но манекенът с царствения сутиен и оскъдните прашки си беше на мястото. Вратата – все още затворена!

Улица Ваци, на която се намираше бутикът, като всички стари европейски улици беше малка, тясна и по тази причина обявена за пешеходна зона.

Докато се оглеждах нетърпеливо да зърна наближаващата продавачка, отсрещната врата, има-няма пет метра от нас, се открехна и от там с характерната си отмерена походка, излезе самият професор Шайбер! Погледите ни се срещнаха! Като възпитан човек можех да направя само едно – лек поклон и изрекох чинно: „Добро утро, г-н професоре.“ Той, също като възпитан човек, подвигна леко неизменната си шапка и отвърна: „Добро утро, г-н Шоломон“ и отмина, видимо отбелязал компанията ми и витрината.

За пълнолетен – отдавна бях пълнолетен, но грехът не беше във възрастта! Оставих Мая да се разбират по женски с продавачката и на пълна газ изприпках до телефонната будка на ъгъла. В канцеларията на университета, намерих, уви, само старата и болна секретарка Ержика. Когато най-сетне разбра, че я моля да се качи три етажа без асансьор за да вик­не колегата Янош, тя директно ми тегли едно: „Басом а Кристос Мария“ (Да ти е… Христос и Мария. Стара войнишка ругатня.) и тръсна слушалката. Значи, зарът беше хвърлен!

На обяд, случайно или не, професорът се приближи с подноса си до нашата маса.

– Свободно ли е мястото до вас – учтиво попита той, а аз, цял почервенял в очакване на Другия Въпрос, изпелтечих объркано: „Разбира се, г-н професор – гушнете се тук до нас.“ Думата „буйбе“ – гуш­ни се, както и на български се употребява или за дете, или за много интимен партньор, но за Шайбер?! Професорът седна до нас с Янош и започна бавно и изискано да се храни. Мълчаливо. Янош също не обелваше дума, а аз със стегнато от стрес гърло, ровех с лъжица в чинията супа. Какво имаше този ден за обяд — така и не разбрах. Мълчанието на масата беше също като в онази прочута фраза: „Виж, Каталина, тези сенатори, които като мълчат – крещят!“ Да, ама този път Каталина бях аз.

Как да е, изтърпях до десерта и когато Шайбер изяде и него, се обърна към мен с бащинска усмивка:

– Виждам, че напредвате в езика на Петьофи Шандор. Поздравления! Всъщност, надявам се, че сте успял да уредите и проблема си в посолството?

Какво ли можех да отговоря? Наведох глава и някък си успях да отроня:

– Иген. (Да).

Песимистите твърдят, че и самият Господ Бог имал преводач от унгарски. Оптимистите пък настояват, че Той го разбирал. Аз пък от този момент се зарекох вече никога да нямам съприкосновение с тези две коварни неща – унгарския език и унгарските сутиени.

Жан СОЛОМОНОВ