Л`АР ПУР Л`АР

Валентин Пламенов (1951-2003)

Тази вечер Иван Андреев се чувствуваше лек и дишаше с удоволствие. Пушеше до стъпалата на селското читалище, тъкмо под афиша „Голям културен празник! Шедьоври на световната интимна лирика! Изпълнява Иван Андреев – актьор от театъра в Н.! Всички на рецитала!“

Буквите бяха изписани с дебел пласт синя боя, която на места беше покапала. На две крачки от Иван Андреев го чакаше москвичът му – кафяв и разнебитен.

Край актьора минаваше публиката – мънички, забрадени бабички, които не смееха да го погледнат. Само крадешком го стрелкаха – това е, значи, момчето, което такива чудесии е запаметило наизуст! Бабичките носеха със себе си миризмите на селото. В него едва ли оставаха повече от десетина години живот. И след това? Къде ли щеше да изчезне този неповторим въздух и плисъкът на реката, и това олющено читалище, където актьорът все пак рецитира сонетите на Шекспир? И къде ли беше коренът на Иван Андреев, градския човек, щом за това селце му ставаше мъчно, чак за гърлото го хващаше! Тъгата ли го караше да се чувствува лек? Или Татяна, която го чакаше в Н.?

Иван Андреев нарочно не бързаше, искаше още малко да се наслади на сигурността, че щом поиска – ще запали колата и след час и нещо ще види Татяна. Пък какво ще стане после, не си мислеше. Чудото щеше да дойде ей така, от само себе си. Всеки готвеше изненада за другия. Бяха заедно от десетина дена и им беше страшно сладко да откриват, че ето на – дълго са се търсили, какво ли не им е минало през главата, но оттук нататък – край, започва Тяхното!

Покрай актьора продължаваха да се точат бабичките, смълчани от гения на Шек­спир и самотията си.

„Тръгвам“ – реши Иван Андреев. Предчувствието за радост му дойде в повече. Той за секунди усети, че е напълнял, че дробовете му свирят от цигарите, и най-накрая – че дори да се обичат с Татяна – какво от това?

Първо усети, а след това видя един набит, як мъж с тлъсти бакенбарди. Сякаш част от масивния каменен мост се беше откъснала и се беше приближила до актьора. В сумрака очите му не се виждаха, сигурно бяха мънички. Косата му беше твърда, стоеше като перука. Ако не знаеше на каква почит се радват по селата артистите, Иван Андреев щеше да се стресне. Такива като мъжагата пред него не приказват много. Бият. А мъглявите им естетически позиции са винаги крайни.

– Добър вечер. Иван Серафимов.

„Адаши“ – горчиво си помисли Иван Андреев.

– Моля ви… елате с мен… за малко…

– Бързам…

– Знам. Моля ви…

Татяна го чакаше. Беше се облякла в евтиничкия си пеньоар и беше сготвила нещо. Набързо. Иван Андреев винаги беше живял набързо. Москвичът започваше да се разтяга в мрака. Актьорът нерешително се огледа. Прииска му се да бъде в някой самолет.

Ще кръжи самолетът някъде из облаците и толкова. Защо да каца по разписание!

– Мога да ви отделя само пет минути!

– Благодаря. Да тръгваме.

Вървяха покрай прясно варосани огради, обувките им кънтяха по каменистия път, тревожният прах дразнеше ноздрите им, слушаха шумовете на умиращото село.

– Не є казвай, че сега сме се запознали – говореше якият. – Все едно че отдавна сме приятели. Ти си ми последната надежда. Иначе ще си тръгне. Завинаги ще си тръгне. Свила си е куфара. Нов куфар съм є купил. Черен.

– Защо я задържаш? Щом е решила?

– Без нея – зор! – поспря се от отчаяние якият. Иван Андреев се гмуркаше в тъмнината на селото.

Мъжът до него излъчваше нещо тъжно и в същото време – жалко. Актьорът усети, че тази вечер няма да види Татяна. И утре няма да я види. Като че ли това е краят.

– Набий я! – каза Иван Андреев.

– Да беше до бой? – гъгнещо отговори Иван Серафимов и на актьора му с пригади от последвалата въздишка. – По-тежко е положението! Нищо няма да я задържи, освен да опитам с тебе! Ще кажеш, че навремето заедно сме рецитирали! Бил съм голям талант и съм щял да стана много известен. Но ми е тръгнал зле ЖИВОТЪТ…

– Все пак не става ли пї така?

– По как?

– Човешки.

– Пробвал съм. Не лови. Трябва да ги лъжеш, за да ти вярват!

Ставите на якия изпукаха. Колко ли го мразеше тази жена, която не се беше уплашила от бицепсите му, за да го напусне!

– Къде сме рецитирали?

– Измисли!

– Трябва да си свършил ВИТИЗ.

– Прекалено е. Изкарай, че съм изникнал от недрата на народа!

Къщата на Иван Серафимов беше старателно боядисана. В двора се мъдреше чисто нова лада. Такава кола актьорът никога нямаше да притежава.

– На три хиляди е – отгатна жадния му поглед якият. – Върша си работата с джипа на текезесето. Веднъж само я украсихме. За сватба. Татяно!

Коленете на Иван Андреев омекнаха. Татяна? Какво ли ще стане, ако… А защо не? Какво знаеше той всъщност за своята Татяна? Колко ли Татяни в тоя момент напускаха идиличните си гнезда, за да ощаст­ливят за малко такива като него, дето на едно голо изкуство разчитаха?

Излезе жена, гримирана за път.

– Ето го моя човек! – похвали се Иван Серафимов и свойски потупа пребледнелия актьор в гърба. Иван Андреев залитна. – Заедно рецитирахме навремето! Само че той продължи! В името на изкуството! Докато аз…

– Възлагахме много надежди на съпруга ви – втренчи поглед в електрическата крушка под покрива Иван Андреев.

Жената нищо не отговори.

„Ах ти, романтичната! – ослепя Иван Андреев. – Чувствителната! Всички сте един дол дренкя!“.

А друг глас го биеше в слепоочията: „Спаси я! Не виждаш ли, че само тебе има!“.

– Дай да вечеряме! – нареди якият. Седнаха.

– Помниш ли, когато си забравих стихотворението! – хищно попита Иван Серафимов.

„Сега ще ти кажа аз на тебе какво си спомням! – озлоби се актьорът. – Да видим ще караш ли повече джипката на текезесето!“

Но някак незабелязано от себе си потвърди:

– Помня.

Татяна го зовеше на помощ с ръцете си, които нервно си играеха с топка хляб върху масата.

– Шептях ти, шептях ти – съвсем се отчая Иван Андреев – накрая извиках! Но ти беше засякъл и точка! Голям срам брахме!

– Наказаха ли ме?

– Ти да не искаш заслужил артист да те направят?

– Ама бях по-кадърен от тебе, признай си!

– Моля?

– Карай – усети, че го прекали якият. Въздухът около тях, обезсилен от миризмата на пържолите, ги влудяваше.

– Абе, сцена ли е, не ми я хвали! – радваше се якият. – Ръкопляскат, ръкопляскат, сетне те забравят. Така ли е?

– Лъжат те, че те обичат! – намръщи се актьорът. – А те само се забавляват с тебе!

Надвеси се над Татяна и изкрещя в ухото є:

– Завъртят с тебе любовчица, колкото да си избият интелектуалния комплекс! Големи приказки ти разправят! Усещаш се, като че ли току-що си играл Ромео! Или Макбет! Сетне те захвърлят като дрипа! И ги намираш при новичките им лади!

Якичкият се впечатли повече от жена си и отрони:

– Такава ни е съдбата на нас, хората на изкуството. Пийвай, пийвай! Сам съм я варил!

На Иван Андреев му беше жално. „Сбогом, Татяна” – каза си той и отпи.

Иван Серафимов пиеше вкусно и набождаше господарски месото.

– Да ми ги дадат на мене – всички ще ги пребия! – уригна се в най-прекрасно настроение якият. – Пък моята – при тях иска да бяга! Категоо-ория щяла да вземе! Добре, да речем – вземе! И пос­ле? Кой ще я храни! Те дипломирани артисти стоят без роли! Аз съм ги черпил и знам! Ще кисне в кафенето на културните дейци! Да я лъжат разни командировани!

„Не искам! – задуши се Иван Андреев. – Направи нещо, Татяна!“

– Магията на театъра… – страхливо се обади актьорът.

– Теаа-атър! – прекъсна го Иван Серафимов. – Ай стига, бе! Театърът – това е София, Пловдив, малко Варна, малко Бургас! Нашето какво е? Гьол, да прощаваш, адаш! Добре, че се отказах навреме! Сега на три села машинарията минава през мене! Механик на селото! Кадър! Плащат и ушите им пращят! Остани си, Татяно! В София ще те заведа! Целият първи ред ще ти купя! Да гледаш! Ти колко пъти се разведе, адаш?

– Откъде знаеш? – уплаши се актьорът.

– Нали заедно рецитирахме, ти забрави май! Ще те хване някой като адаша, Татяно, ще те мотае с красиви приказки и току погледнеш – изфирясал! Няма го! В село се забил, някой лев да изкара от такива като мене!

От черницата нещо силно изкудкудяка. Иван Андреев забрави всичко и се загледа. Черницата беше пълна с кокошки. Дремеха върху грижливо заковани летвички. На актьора изведнъж му се прииска да литне и да кацне при тях. Пък там – каквото стане.

– Петдесет парчета! – ухили се Иван Серафимов. – Има да коо-олим! За сбора те искам тук! Три шилета ще напълним! Насред двора ще те туря върху някое буре! Да рецитираш!

Ракията постепенно успокояваше актьора. Стори му се, че няма да е лошо да рецитира насред двора. Може и някой колега да викне. Сценка нещо да направят. Пък якият ще се отплати…

– Господи! – изкрещя Иван Андреев.

– Молим? – глезено подпря ухо якият.

„Той не е никога рецитирал, Татяна! – проплака актьорът. – Изкуството си е изкус­тво, не може всеки! Макар че…“

По мълчанието на двамата разбра, че не го е казал гласно.

– Лягаме! – свирепо изгледа жена си якият. – Представлението свърши! Покажи на адаша стаята и веднага горе! При мене!

И той решително се заизкачва по стълбището. Към стаята.

Иван Андреев пиеше. Татяна не го забелязваше.

– Да не би аз да съм те карал да се жениш за тоя… механизатор! – изкрещя Иван Андреев. – Да не би Николай Василиевич Гогол да е тънел в охолство?!

Пиян и зъл, изхриптя:

– Чакам те в стаята!

Блъсна главата си във вратата, после събори някакъв шкаф. Напипа кревата и се просна безпаметен.

На сутринта Татяна я нямаше.

Иван Серафимов пиеше бира, а Иван Андреев гълташе аспирин след аспирин.

– Отивам си – каза по едно време актьорът.

– Добре – оглупял напълно, се съгласи якият.

Иван Андреев реши да побегне, но в последния момент се отказа. Ходилата му бяха подути. Кого ли щеше да зарадва с присъствието си, че да бърза?

– Лесно ни беше навремето, когато рецитирахме – отрони актьорът. Иван Серафимов го погледна с влажни, кръвясали очички и уморено каза:

– На парцали ни направи това изкуство!