БАНКРУТЪТ НА РОБИН ХУД

След пусията поредна
с беден сбор от дилижанса
Робин Худ на дънер седна
и си прокълна малшанса.

Що му беше тая слава,
че богатите обира
и на бедните го дава,
с други думи спонсорира?

Искания заваляха
към гората на провала:
на кого протекла стряха,
на кого пък изгоряла.

И гората си оголи
чак до дънери последни,
след като му се примоли
група енергийно бедни.

Робин Худ вместо бюджета
всичко да преразпределя
с малобройната си чета
най-подир му кипна келя.

Хем е четата в гората,
хем наричат я хайдушка,
хем хайдутите в бюрата
долу с цялата върхушка.

– С частни случаи не става,
туй е дейност популистка,
при централната държава
всяка дейност център иска.

Заловете и ми дайте
главната световна свръзка!
– Ей го главния им айти! –
четата му пленник блъска.

Кланя му се програмистът,
разтреперан, жална гледка:
чака него да очистят
или неговата сметка.

– Ти ли си от тия хайти,
айти де, специалисти?
Доходът ви ви разхайти,
знам грабители какви сте.

Няма доход да ти режа,
но главата моментално,
ако с цялата ви мрежа
не ме свържеш персонално.

Оня свързва, чуква „Ентер”
и на цялата планета
в нета Робин става център,
вади копия от нета.

С копията от фактури
и от банкови тефтери
кой пари където тури,
четата ще ги намери.

Кой каквото притежава,
тук му цъква егенето,
щом на бедните не дава,
всичко ще му бъде взето.

Край на лягането в шанца
с тиня, треволяк и жаби
да причакват дилижанса
често с придобивки слаби.

Три дни четата му чете,
вперила зеници зорки
в производствени отчети
и транзакции в офшорки.

Четоха дела съдебни,
бордера от банки още,
частни мейли и служебни
още три дни и три нощи.

На четвъртата при шефа
всички ги огря зората.
– Шефе, ще ти скършим кефа,
но напускаме гората.

Викна Робин неприлично:
– Бягате ли, вашта майка?
– Ами, шефе, нищо лично,
те са по-добрата шайка.

Слизат с гръб към командира
за дела угодни Божи,
а пък той към манастира,
дето кости да положи.

Скоро паметник надгробен
бе въздигнат над покойник:
Тук почива братът Робин,
неразкаял се разбойник.

Накажи го по канона,
Господи, и по заслуги:
не зачиташе закона,
но не повече от други…”

Марко Ганчев