ЗАГУБЕНИЯТ РАЙ

Йордан Попов (1941-2015)

Селяните от Стипочево обичат много преувеличенията. Те преувеличават добивите на мляко от дойна крава и царевица от декар, наричат шосето край селото магистрала, бакалията — супермаркет, а вилата на другаря от окръжния център — летния дворец.

Летният дворец се намира досами гората. Потънал в зеленина, той мами с прохлада, отлежали вина и студени закуски. Вечер на осветената площадка с късноримска мозайка могат да танцуват не повече от шейсетина човека.

Две лъвски глави бълват вода денонощно, бодър птичи хор оглася декоративните храсти и дървета, но на другаря Акранов му е скучно. И този съботен ден ще си иде сив като десетки други, с играта на карти, с плоски шеги и безцелни разговори. Но от всичко най-много го потиска присъствието на петте приятелки на жена му. Преди тридесет години те са завършили търговската гимназия и Корнелия ги кани всяка събота в летния дворец. Пет-те кикимори пристигат винаги сутрин, въоръжени с игли за плетене и гранати прежда. Най-дебелата носи на гърба си раница, пълна с плочи за тротоар. Това било най-ефикасното средство за отслабване. Прогизналите от пот дрехи хвърля върху клоните на черешата, след което навлича някаква лилава отпусната роба с белег от ютия на подгъва. Втората кикимора изважда платно с размер осемдесет на петдесет и започва да бродира «Страшният съд». Третата изважда от дебрите на огромната си чанта устна хармоничка и всяка изтръгната от жалкото инструментче мелодия става повод тя да разказва епизоди с първата си любов, старшина-школника Топузанов.

Четвъртата засилва изкуствено апетита си със стари гризини, а смехът є, наподобяващ скърцането на стара врата с ръждясали панти, кара кучето да наостря уши. Петата пуши с цигаре, купено от Тунис, и гледа проницателно. Занимава се с хиромантия. Съдбата на човека няма тайни за нея.

Жена му Корнелия заема мястото си в специална люлка със сенник. Лицето є, освежено от три плодови маски, се усмихва повелително, докато едрото є тяло се полюшва с достойнство напред-назад. Петте кикимори са насядали в кръг около нея и отвисоко малката група прилича на залюляна камбана.

Корнелия е горда от постигнатото в живота. Колкото и да е неприятно за някои, нейният мъж е фигура. Директори на предприятия треперят пред него, а директори на училища му свалят шапка от петдесет метра. Знайни и незнайни хора се натискат да им правят услуги. Неотдавна другарят Акранов я заведе в едно предприятие за модна конфекция, за да си избере костюмче на половин цена. Корнелия си избра костюмчето и докато го пробваше, ангелогласни моделиерки шетаха около нея и изразяваха възхищението си.

– Колко струва? — попита  накрая  Корнелия.

– Моля ви, нищо не струва! — поклони се директорът. — За нас е чест вие да носите дрехи, произведени от нашето предприятие.

Тогава Корнелия благодари сдържано и поиска още един комплект, за дъщеря си.

Петте кикимори одобриха костюмчето, побъбриха за модела, цветовата гама и материята, след което дебелата попита:

– И каква е цената?

– Само за цената не споменавай! — въздъхна Корнелия. — Ужас. Сто и тридесет лева.   Като прибавиш и едно комплектче за дъщеря ми, разбираш къде се топят парите на Акранов.

Скучно му е на другаря Акранов. Какъв смисъл има един райски кът, населен с кикимори?

Денят мина отвратително.

По време на обяда една от кикиморите надигна лакомо бутилка бира и някаква попаднала вътре пчела я ужили по езика. За две минути езикът бухна като великденски козунак и другарят Акранов трябваше да си наруши спокойствието, да пали колата и да закара пострадалата в близкото градче. Акранов седна неохотно зад волана, а на задната седалка полегна пострадалата, подкрепяна от приятелката си Чичовска.

Пътят беше на места с разнебитен паваж и Акранов караше със стиснати зъби.

– Не може ли по-бързо? — обади се Чичовска.

Акранов  натисна   газта,  стрелката  на   километража рязко отскочи, но на един завой претърча овче стадо. Той изви волана и изрита спирачката, чу се воят на гумите и многогласово блеене, вдигна се прах и колата спря. Стадото се пръсна, но четири овце, покосени от бронята, останаха на пътя.

— Твойта верица мръсна — провикна се овчарят. — Слизай веднага, келеш неден!

Акранов се поколеба за миг, но прецени вярно ситуацията, включи на скорост и офейка. Овчарят размаха гегата си и запсува още по-гръмогласно, след което грабна няколко камъка и ги захвърли след колата.

— Защо карате толкова бързо? — обади се укоризнено Чичовска отзад.

Акранов едва се въздържа да не напсува. Беше му така накипяло отвътре, че ругатните на овчаря в сравнение с това, което му дойде на езика, щяха да звучат като сърдити закачки. Въздържа се. Пострадалата се оживи и с удвоения си език се мъчеше да каже нещо, но от притеснената є уста излизаха само нечленоразделни звуци. Чичовска я погледна състрадателно и попита Акранов:

– Имате ли глътка вода?

Пострадалата отрече с жест, че иска вода, престо помоли за лист н молив. Когато є дадоха, тя написа: Колко овце прегазихме? Чичовска прочете написаното и заплака. Към тежкото дишане на едната отзад се прибавиха жалостивите хълцания на другата..

– Вие пък защо се разциврихте? — попита  грубо Акранов.

– Каква е състрадателна — произнесе на пресекулки Чичовска. — Не си гледа положението, че може да се задуши… а се тревожи за чуждите овци…

Акранов хвърли един поглед, пълен с омраза, към огледалцето за обратно виждане и продължи да следи мрачно очертанията на пътя.

Пристигнаха. Дежурният яекар се оказа млад, енергичен човек.

– Трябват ми керемиди — сподели той с Акранов. — Имате ли връзки по складовете?

–  Нямам – отговори мрачно Акранов и отиде да седне на една пейка в градинката пред поликлиниката. Очите на дежурния лекар станаха тъжни и той попита примирено:

– От какво куца пострадалата?

Пострадалата наистина куцаше. При внезапното спиране на колата си бе навехнала крака.

– Пчела я ужили по езика — махна с ръка Акранов и запали цигара.

– Шегата ви е неуместна — обърна гръб дежурният лекар и хвана здравата пациентка под ръка.

Двете кикимори излязоха от поликлиниката след един час. Ужилената имаше героична осанка на инвалид, току-що идващ от фронта. Езикът є бе спаднал до обикновените си размери и се бе разположил отново в устната кухина, но бе загубил нормалната си пъргавина и благодарностите идваха сякаш от устата на пияница.

– Много сте благороден — каза пострадалата, докато Акранов сядаше зад волана. — Ще ви избродирам един ковьор с вашия лик. От благодарност ще го направя. Да, да, вие с право грабнахте най-красивата ни съученичка Корнелия…

Акранов си представи напуснатата преждевременно трапеза в летния дворец, бутилките под ледените струи, изящните движения на съпругата си Корнелия, която си сипва за трети път желиран език, докато очите є пробождат майонезата с раци. Ето на, той беше пил, а кормуваше. Мислеше да си почине в съботния ден, а се наложи да кара жена до поликлиниката. Бързаше да стигне навреме, а направи пътно произшествие и сгази четири овци.

Някъде наблизо до мястото на произшествието го на-стигна мотоциклетист в кожено яке. Той се изравни с колата и му направи знак да спре.

– Вие ли сгазихте преди два часа четири овци? — попита мотоциклетистът, като дишаше тежко.

– Не отричам — подаде глава през стъклото другарят Акранов. — Имайте предвид обаче…

– Моля ви, не ми обяснявайте — прекъсна го мотоциклетистът. — Овчарят е подкарал стадото с непозволена скорост и призна напълно вината си. Той моли да му простите за грубия тон и да се отбиете да си вземете едната овца, заклана и почистена.

Мотоциклетистът поведе колата към селото, кривна по една пряка на централната улица и спря пред неизмазана двуетажна къща. Три деца подадоха глави зад оградата. Овчарят излезе с овца през рамо, метна я със сръчни движения в багажника, а в това време овчарката се поклони три пъти и рече:

— Да сте ни жив и здрав, другарю Акранов, на четвъртото дете кръстник да ми станете! На добър път и да ви е сладко!

С ръката, с която мяташе камъни по същата тази кола, овчарят метна китка здравец. Разчувствани, кикиморите от задната седалка дълго махаха за сбогом.

Прибраха се в ранните следобедни часове. Корнелия се люлееше плавно на люлката си, една от кикиморите хранеше птиците, другата си тъкмеше венец от цветя за главата, а третата свиреше на устна хармоничка. Появяването на Акранов предизвика радостно оживление, а овцата в багажника бе посрещната с ръкопляскане. От гората повя хлад.

Компанията седеше отново на богато наредената трапеза и Акранов замислено дъвчеше. Съученичките на жена му бъбреха, жестикулираха и се превиваха от смях. Ужилената по езика отново пиеше направо от шишето. Погледът на Акранов избягваше лицата на петте развеселени кикимори, а мисълта му го пренасяше далече, далече, в големия град, където една касиерка на «Вторични суровини» с ангелско лице го канеше в своето фургонче, за да го дари с чаша ароматно кафе и топли думи, които караха слепоочията му да пулсират.

— Понякога във вторични суровини можеш дз намериш това, което го няма в двореца — помисли си Акранов и заспа облакътен на масата.