ТИХА НОЩ, БУРНА НОЩ

Магията на приближаващата Коледа неусетно превземаше и мен: ако хората по това време, както се разправя, ставали по-добри, защо не и аз!

Плавно крачех из стаята си, шепнейки: „Господи, нека да й поникнат брада и мустаци на тая Усоева от горния етаж… За доброто на човечеството го правя, ако ме разбираш…“

Май не разбра, така си и знаех. Поне да се появеше знак или сияние някакво… Не би: „Ни лъх не дъхва над полени“, както го казва поетът Славейков-джуниър.

Впрочем начаса се заизмъчвах от съмнения: наистина ли беше „дъх не лъхва“, а не „лъх не дъхва“? Вбесих се дотам, че Роби (дакел по природа и идиот по призвание) веднага се разлая в коридорчето. Това ме подсети, че тази сутрин по план трябваше да го водя на лекар заради спешна консултация.

Още от вратата докторът разпери ръце, сякаш бе прекарал  изминалата нощ в мъчително очакване на двама ни.

– Охо! Я да видим кой ни е дошъл на гости? Ела при чичо доктор, малко кученце! Добро момче…

– Момиче е – коригирах го, – и в паспорта му е указано.

Някакво чисто човешко чувство ми подсказа, че е добре да бъда по-сговорчив.

– Наистина – рекох, – в тия паспорти какво ли не пише, натъкмяват ги както им падне; те и в моя паспорт са писали, че съм женен, макар че още преди година и половина прегризах въжето. Най-сетне и аз да видя рахат…

– Момент, не Ви разбрах; какво прегризахте?

– Въжето! – наложи се да повиша тона. – Употребявам „прегризах въжето“ метафорично, в смисъл „скъсах оковите“, „отхвърлих игото“… Интелигентен човек сте, все пак.

– Е, да, нали и нашето се смята за висше образование…

Стори ми се, че докторът нарочно изчака, за да чуе нещо за моето образование, само че не му стана работата. Вместо това той с доста ласкав глас попита:

– Е, къде е животното?

– Вижте… Ако пациента, когото придружавам, наричате животно… – задъхах се от гняв.

– Не аз! – тържествуващо изрече ветеринарят. – Аристотел е грубиянинът, който нарича животно дори човека! „Зоон политикон“, казва той за хората – сиреч, политически животни. Интелигентен човек сте, чели сте ги тия работи.

Това бе коварно – и двамата знаехме, че не съм чел нищо.

– Естествено – отзвуча изкуствено собственият ми глас. – Впрочем ето го моето животинче там, под кушетката…

– Ами да, несъмнен дакел – вещо заключи докторът, – коя друга порода може да се напъха там. Някои дакели го правят от страхливост, други от чиста глупост. Извинете…

– Имах случай – продължи той – с дакел; когато спре до дърво да се облекчи, повдигаше предния си крак вместо задния, както е разпоредила природата. Хайде, накарайте го да излезе оттам, положете го тук, на работната маса. Как се казваше симпатягата?

– Роби. Имам вкус за хубави имена.

– Е, ашколсун. Това сме ние, българите; за нас чуждото всякога е по-привлекателно.

– Чакайте. Какви българи, какви перуанци; сега пък за името се захванахте. И как трябва да е то според вас?

– Ами Рашко, да речем.

– Казах, че е момиче! А женското име Рашка само идиот може да препоръча, Роби си е галено от Роберта, хитова певица имаме с това име…

– Да, само дето певицата е привлекателна за човека, а дакелът има анатомия на пълзящ кюнец. Хайде, казвайте по какъв повод идвате.

– Ами, Роби е изнервена напоследък; онзи ден в автобуса ми казаха, че трябва да се чифтоса…

– Така. И кой Ви казва това, кондукторът ли? Щом толкова е сведущ, нека той да Ви чифтоса мутанта. И това доживях: дошъл тук да му чифтосам кучката, баш преди Коледа, когато хората почитат непорочното зачатие.

То и раждане де…

Откъм чакалнята се чу едно характерно за кучешкия род квичене; човек се затруднява да определи изнемога ли е или техен си някакъв, кучешки оргазъм.

С един скок докторът изскочи навън, за да се върне след миг и с победен вик да разтърси раменете ми:

– Готов сте! Късметлия човек, чифтосахме кучката Ви. Моят Рашко си го бива още, да му се не надяваш! Ще Ви взема 25 лева само, заради събитието…

– Вашият Рашко не е дакел! – изпищях, щом погледнах в чакалнята. – Това е мутант някакъв!

– Това е елитен английски кокер шпаньол, какъвто Вие и насън няма да видите! – Вън!!!

Треперещ и обезсилен поех по обратния път към вкъщи, понесъл несъзнателно и както никога Роби под мишница. Така бях пренасял само веднъж жена си, и то защото ми поиска 45 лева, за да ме пренесе тя до брачното ложе в първата ни съпружеска нощ.

– Впрочем хвала, хвала на Теб, Господи – зашепнах в самотата си, – за това, че вече говоря за бивша  жена, която Ти, да пребъде името Ти, омъжи и настани в Мексико…

Здравко ПОПОВ