РАДОЙ РАЛИН ЗА “ЛЮТИ ЧУШКИ“

През 2018 г. се навършиха 50 години от появата на книгата „Люти чушки“ с епиграми от Радой Ралин и карикатури на Борис Димовски. Предлагаме ви откъс от непубликуваната анкета с Радой Ралин на литературния критик Вихрен Чернокожев, който почина през 2018 г.

 

Как възникна тази идея у вас да обновите стари фолк­лорни традиции?

Исках да разбера откъде са дош­ли нашите поговорки. Мисля, че не чрез Франция, не чрез Русия, а са дошли чрез Турция. За себе си бях убеден, че в народното творчество както има народна лирическа песен, народна балада, юнашки епос, така има и епиграма. Епи­грамата не е римувана поговорка, защото има римувани поговорки без виц. Те не са епиграма. Но където има критично отношение, подигравка, смях – това е фолклорната епиграма. Исках да покажа, че епиграмата не е нещо, внесено отвънка.

Скандално известната епи­грама „Сит търбух/ за наука глух“ наистина за Живков ли беше, както се говореше?

Тя беше за Тодор Павлов, а те го изкараха, че е за Живков. Но всички бяха народни поговорки. И понеже вече те са били народни поговорки, народът ги знае, вижда тук-там само някоя поправка, той му се радва, както когато чуе в някоя чужда музика нещо национално. Редакторите с мъка, с нежелание ги приемаха. Книжката, която приготвих и занесох на Милтенов, тя цялата беше вече публикувана.

Покрай чешките събития почна и у нас стягане и кого ще ударят – естествено моя милост! Пуснаха книгата в 40000 тираж. След това я изземаха от книжарниците и се стигна до там, че я изгориха.

По чие нареждане стана това?

Доносът беше го направил Анастас Стоянов. Той беше секретар на Съюза на писателите. Станал да говори пред Живков, че работата не върви, защото имаме хора, които ни пречат: Блага Димитрова, Христо Ганев, Валери Петров, Емил Манов, Радой Ралин.

Иззеха книгата, уволниха ме, а точно есента почнаха моите стомашни кръвоизливи.

Целия тираж ли изгориха?

Не, не успяха. Доста хора си бяха взели вече книжката. Едната половина от тиража продадоха, а другата половина по пряко нареждане на Павел Матев изгориха в пещите на комбината. После приятели ми дадоха листчета с обгорени краища, отхвърчали от тягата.

Мнозина приятели ми казваха, че голяма част от епиграмите ми се превръщали вече във фолклор. Чували ги и хора, които никога не отварят книга. Какви ли недоизкусурени опити не ми приписваха.

В 1968 г. главните усилия на властта бяха да не се предизвикат чешки събития и у нас. Не могат да разберат, че когато съдбоносните събития назреят, никой не може да ги спре. Най-малкото някакви си епиграми и литературни творбици могат да бъдат в състояние да завъртят колелото на историята. Книгата беше предадена на издателството и илюстрирана, готова, още в 1964 г.

В нея своето участие го считах много по-скромно. Това са народни епиграми. Всичко беше пуснато. Само за една епиграма: „Не е Тодора за пред хора“ не се съгласиха, да не намеквала името на Живков.

Вдигна се голям шум и един ден, без да повикат мен, без да повикат Димовски, в ЦК свикват партийните секретари на всички културни институти, говорят им за тази „груба диверсия“, която сме извършили. Там са съдиите, там са и прокурорите, а нас никой не ни пита. Николай Зидаров, партийният секретар, даже и не попита как стои работата. Това ми беше най-обидно. Като че ли ние сега специално за събитията в Чехословакия сме избързали да я направим.  Затуй е пусната и в масов тираж – да създава настроения срещу държавата. Глупости!

На 2 декември 1968 г. ни извикаха в Градския комитет. Явявам се по тяхно искане рано сутринта, в 7 часа. И ми дават да прочета обвиненията. Прибраха ми листа веднага, не ми го оставиха в ръцете, а го заключиха. Оставиха ме сам в стаята, която също заключиха. Минава 8, минава 9. Към девет и половина ме викат. В това време, после разбрах, гледали „Фокус“-ите. Болно ми е сега да си спомням всичките най-гадни обвинения. Приписваха ми епиграми, писани напр. от Иван Коларов: „За няколко дена, тайно и полека/ цените пораснаха с няколко века“. Отговорих, че това ми се приписва! Стана Делчо Чолаков, касапин по нрав, и казва: „Ами на теб ще ги приписват, я, няма на мен да ги приписват, я!“ Ужасна работа!

Излезе и неподписаната статия на Богомил Райнов в „Литературен фронт“. Тя се препечата и в „Работническо дело“. И в цяла София пуснаха слуха, че съм интерниран. Борис Манов ме заплаши с интерниране.

Не се ли намери тогава човек, който да Ви защити?

Никой. А, на събранието в Съюза се обади Невена Стефанова, благодаря є, стана Радевски и той ме защити. Цял живот ще го помня! Христо Ганев попита Джагаров чел ли е „Люти чушки“ и съвсем го смути, а после направи най-логичната защита. Христо е неповторим, не ти дава дори да му кажеш „Благодаря!”. Аз отговорих така: „Намирам наказанието за жестоко и несправедливо“. Т. е. не го приемам. Обяснявах чисто научно защо съм се занимавал с тези поговорки.

Сашо Геров отправи до ЦК едно писмо. Други хора бяха пратили писма до ЦК, до „Работническо дело“.

Аз тогава заминах за Хисаря. Тук заварих Челкаш, вече пенсиониран. Посрещна ме много сърдечно: „Душо страдална, успокой се, зарежи я тази сатира. Виждаш, че в нашето време не може да се прави сатира“. Същото, което и Бешков казваше.

Всъщност Димовски наистина ли е използвал подписа на Живков за опашка на прасето?

Един карикатурист, ако иска да осмее коя да е персона, той има други средства. Има хиляди начини, та ще взема да фалшифицира подписи. Хайде сега! Нелеп аргумент, просто търсеха под вола теле, за да ни ударят. Георги Марков разправяше от кафене на кафене за „Люти чушки“. Из цяла София се разпространи, взе колосални размери този слух. Тогава двамата с Димовски пратихме едно писмо до Живков, че всичко това не е вярно.

Дойдох в Хисаря да превеждам Пушкин. Казах си, че докато ми тече и тежи наказанието, няма да публикувам нито ред сатира. В това време вървяха из София слухове, че аз съм интерниран. Е, те ме предупредиха много в София да не се мяркам. После научих, че когато случаят се разглеждал в Политбюро и всички били за моето изключване, Живков заявил: „Не, не бива, много е крайна мярката“. Наричаха ме враг, обвиняваха ме в диверсия, шпионаж. В какво ли не ме обвиняваха. Извикаха ме в 7 часа, към обяд те един по един излизат, а мене ме държаха до 5 часа. Бяха свикали целия Градски комитет, трийсет души. Те са всички заедно, но нас с Димовски ни викат поотделно. Всички искаха изключването ми, но накрая Борис Манов каза: „Ние няма да го дадем на враговете“. И ми дадоха последно предупреждение.

Пращаха ми окуражителни писма Далчев, Муратов, който винаги е бил като брат над мен. Ние с него по характер някога не сме се разбирали, заради идейни възгледи сме влизали в противоречие. Но тука той постъпи много човешки. В  ИСУЛ ме гледа моят лекар д-р Васил Янчев и добре, че ми даде медицинско свидетелство. Без него лагерът ми ставаше сигурен. Това е истината.

Дотам ли щяха да стигнат нещата?

Те бяха стигнали вече. Без медицинско свидетелство на професор Васил Янчев щяха да ме пратят в лагер и аз щях там да си умра.

В Хисаря прекарах декември, януари, февруари. Връщам се през март. Бяха ме уволнили от работа и от фонда ми предложиха по 160 лева на месец. Най-малкото! Аз отказах. Знаех следното нещо: взема ли пари от фонда, ще минавам като техен храненик и няма да ми дават работа дълго. Мина година…

С какво живеехте тогава?

Ами с преводи.

От нужда сте превеждали, вдъхновението идва после с работата.

Е, да, от нужда. Във „Всичко ми говори“ имам едно стихотворение „О, не по собствена задача,/ а просто за парчето хляб…“ Това беше за мен много правилно решение. И си спомням, за една Нова година писах на Валери Петров, който, уволнен от работа, започна да превежда Шекспир: „Валери, нали това са най-щастливите ни години?…“

Беше немислимо тогава да изляза със свои работи. Дадох за хумористичната страница на в. „Труд“ няколко Пушкинови епиграми. Ако дам нещо мое, ще кажат слабо е. А преводът е най-сигурното нещо, където качествата могат да проличат. Мирон Иванов ги въртя сума време, прати ми едно доста обидно писмо. От десетте души, които партийното бюро беше накарало да се изкажат против мен, взеха думата 4-5. И Мирон Иванов „разчувствано“ против мен.

Мина една година. Случаят като че ли взе да позатихва. Само никъде не ми пускаха да печатам. Вкъщи си слагам всичко, печатано през годините, в папки. За 1969, 70, 71, 72 и 73 има една-единствена папка. И то – тънка! За пет години! Не липсват и комични случки. Беше 15 декември 1968 в Хисаря, като ходех да ми правят процедури, военните до един сталинисти, ме гледат с големи симпатии, те не обичаха Живков. Идва един полковник и ми казва: „Другарю Ралин, хайде честито! Вие сте реабилитиран!“ Казвам, няма такова нещо. „А, не видяхте ли в. „Поглед“, Вие сте реабилитиран вече.“ Аз вестници не чета, слушам радио, но вестници не чета. Гледам „Поглед“ от край до край – никъде такова нещо няма. Срещам полковника след пет дена пак, казвам няма такова нещо. „А, ами в ребуса не видяхте ли? „Наш сатирик…“ Обясних му, че това не е реабилитация. Сигурно ребусът им е останал от… стар брой, случайно е останал. „А-а, казва, нищо не е случайно. Всичко у нас се преглежда и преценява основно, преди да излезе в печата“. От което можеш да видиш какъв беше тоталитаристичният дух… Идва Цветан Пешев при мен и казва: „Братко, дал съм една кръстословица, сложил съм ти името. Ама, ако редакторката го спре, имам и друго. От „Ралин“ става „Талин“ – балтийска столица“.

Карахме вкъщи незапомнено мизерно. Бях си казал, че докато съм безработен, в клуб, в ресторант аз няма да се отбивам. Вместо да изям едни кебапчета, с тези пари ще купя половин килограм месо и ще нахраня цялото си семейство. Поддържах строгост във всичко, за да не се огъна, за да не проплача.

В това време различни хора ми предлагаха пари.

Даже Михаил Арнаудов ви е предлагал пари.

Да, и той, обаче аз отказвах. Взема ли аз от един, ами аз няма да смея една боза да изпия. Това ще ми смачква самочувствието навсякъде, а аз трябва да бъда свободен…

 

Със съкращения.
Пълният текст е публикуван в 
Портал „Култура“ – http://kultura.bg