КАРИБСКИ ПЕРНАТИ

С Марио бяхме съученици. В гимназията бе по-известен като Марли – слушаше реге и приказваше постоянно за Боб Марли. Имаше го за божество, пишеше неговото име на ученическата си чанта, драскаше текстове от песните му по чина,  рисуваше  на тетрадките си образа му, точно както реге-звездата изглеждаше на снимките – чер като абанос и дългокос, с прическа – сложна плетка от десетки ситни плитки. Покрай певеца Марли от нашия клас заобича и Джамейка –  така произнасяше името на оня екзотичен Карибски остров, където се ражда реге-музиката. Там, разправяше ни той, морето е с цвят на изумруд, плажовете са златисти, баровете са под палмите, а барманките танцуват в реге-ритъм, докато ти сипват ром. Заричаше се: щом свърша гимназията, заминавам за Джамейка!

Смеехме му се: къде си тръгнал бе, ало! Кой ще те пусне чак дотам! Не знаеш ли, че до Петрич да идеш, ще ти искат открит лист!

Но той бе сигурен, ще бъде там! С шарена риза на цветя по плажовете на Джамейка, ще седи под палма на бара, където регето не спира –  ни денем, ни нощем – така цветно планираше живота си.

– Само гледай да не се загубиш! – дразнехме го. – Около Карибите тайнствено изчезват кораби и  самолети, да не те засмуче Бермудския триъгълник!

След гимназията всички имахме цветни  планове, но ни засмука  Бермудският триъгълник на живота – казарма, работа, семейство… Постепенно шарените ни мечти избеляха до черно-бели. Марли не замина за своята Джамейка, а завърши икономика и стана данъчен инспектор – днес даже бил някакъв началник в Агенцията по приходите.

– Завеждащ отдел „едри данъкоплатци” – уточни той, когато седнах до него на срещата на класа –  събиране за  четирийсет години от края на гимназията.

Тия срещи с бивши съученици са стрес за организма – доста се стряскаш, като видиш колко са променени съучениците  – надебелели, побелели, оплешивели… А  момичетата, които си харесвал навремето, днес са лели… Леле, някои са и баби! А как ли изглеждам аз в очите им? За самия мен не ми се говори.

Пък Марио си е почти непроменен. Същата спортна фигура, без излишни килограми – личи му, че не седи само зад бюро, намира време и за  фитнеса. Е, косата му е побеляла, сигурно от неизрядни платци, но е все така гъста, както навремето. Лицето – с тен от планина или от солариум. Веднага се вижда, че се грижи не само за данъчното здраве на държавата, но и за собственото си.

Поръча си и здравословно питие: малък ямайски ром с две бучки лед.

– Не си променен, драги ми Марли! – казах му. – И питието ти е същото, пустите мечти по Джамейка не се ли изпариха?

– Ха! – рече, разклащайки леда в чашата като две зарчета на късмета. – Аз не можах да ида, но дъщеря ми прекара там цял месец. За младите вече няма граници, визи и открити листове!

– Е, какво казва – как са Карибите?

– Как да са? Морето е изумрудено, пясъкът – златист, баровете са под палмите и  денонощно се лее ром и реге… Там хората са свободни, не им трябват дрехи и обувки – ходят само по бански и джапанки. Не им трябват къщи – когато завали, се крият под някой навес. Не е нужно и да работят, огладнееш ли, протягаш ръка и си късаш манго или банан… Раят на земята! Ама щом си в рая, може ли да не се изкушиш от забранения плод?

– Не те разбирам…

И Марли ми обясни с ръце – описа овал отпред на корема си.

– Донесе ни  подарък – на мен и на майка си! Момче ще е, показа видеозонът.

– Ау! – казах.

– Месец по-късно от Джамейка пристигна и зетят – Джоди. Млад, силен, чер като абанос и дългокос… Все едно гледаш Боб Марли. Сплетен на десетки ситни плитчици. Жена ми щеше да припадне, като го видя. За съседите да не ти разправям.

– А ти?

– Аз си го харесвам. Пък и да не го харесвам, кой ме пита? Важното е, че дъщеря ми е щастлива – намерила мъжа на живота си.

– Зетят пее ли реге?

– Не, Джоди само го танцува. Весел човек, все усмихнат… Заведохме го в един мол. Докато жените пазаруваха, ние с него седнахме на кафе. Той бръкна в джоба си и извади една ръчно свита цигара: да дръпнем по един джойнт! – ми вика. Стреснах се: прибери я,  да не ни приберат нас в полицията! Че утре вестниците ще напишат: „Данъчен инспектор заловен с марихуана!” Представяш ли си! А той ми вика: много сте изостанали тук, у нас марихуаната откога е свободна!

Марли отпи от ямайския ром и продължи разказа за ямайския си зет:

– Питах го как мисли да издържа бъдещото си семейство? Каза ми, че е фермер – имал къща и ферма за птици. После дъщеря ми показа снимки: къщата се оказа дървена барака, а фермата за птици са десетина кокошки – свободно разхождащи се отпред. Свободни кокошки, нали в Джамейка всички са свободни – и хората, и птиците, и тревата… С тия кокошки се яви проблем – Джоди казал на най-близкия си приятел да му ги гледа, докато е в България. Един ден му звъни телефонът, обажда се негова съседка: „Абе, какъв е твоят приятел – той ти изяде кокошките! Всяка вечер коли по една и правят парти!”… Тогава Джоди, който  иначе си е все нахилен, много се нажали. Направо се разплака.

– Какво направихте?

– Ами бяхме опекли пиле. Но за да не се разстрои Джоди по неговите пилета, му приготвих пържола.

Въздъхнах: данъчните също си имат проблеми – не само ние, данъкоплатците – едрите и дребните като мен.

– Младите съставиха бизнес-план – каза Марли. – Дъщеря ми ще роди тук, а после с внучето заминават при Джоди в Джамейка – там ще живеят, в рая на земята. Щели да преустроят неговата барака в хотел – от мен се иска само едно финансово рамо. Имате рамото ми, казах им, обаче и аз имам условие: щом се пенсионирам, да ме вземете при вас! Ако трябва,  ще ви гледам кокошките – ще съм свободен гледач на свободни кокошки… Най-после свободен!

Марли изглеждаше въодушевен от идеята, напомни ми гимназиалното време – на цветните мечти.

– Значи се виждаш  в тоя филм: не карибски пирати, а карибски пернати!

Марли се захили:

– Е, това ми хареса! Същият майтапчия си, като в гимназията!

Михаил Вешим