ДОН КИХОТ ТАЛАСЪМСКИ

Борис РУМЕНОВ (1884-1944)

В България няма случай да се построи нов читалищен салон и при него да не се образува така нареченият „градски театър” с дълготрайност на съществуванието често пъти една година. Причините за заглъхването на тези благородни начинания биват различни. Най-често: или бюджетни, или „неспоразумителни” – така нарича публиката вечните и неминуеми караници между артистите. А причината, за да се препъне още в самото начало просветната дейност на градския театър в голямото село Таласъмово, беше от съвсем друго и необикновено естество.

Пиесата, с която трябваше да се открие първият театрален сезон, беше драмата „Дон Кихот”, в която освен артистите имаше да вземат участие и едно магаре, и един кон. За изваждане пред публиката на кон и дума не можеше да става поради малките размери на сцената. Но единодушно биде решено поне Санчо Пансо, този знаменит спътник на Дон Кихота, да се появи пред таласъмовските зрители върху гърба на магаре. Първите репетиции вървяха без участието на това животно, но Санчо Пансо веднъж заяви:

– Абе, защо не довеждате още магаре? Аз не мога да репетирам без партньор.

Първото магаре, което биде докарано, се оказа твърде слабокултурно и със своя родов инат не желаеше да разбере възвишената просветна задача, която му беше възложена.

През салона магарето как да е мина с малки спирания, при които от учудване мърдаше внушително ушите си. Но като дойде до стълбата, то категорически отказа да се качи на сцената. Тогава театралният комитет се събра на важно заседание и след дълги дебати реши магарето да бъде качено от артистите на ръце. Обаче и след тази чест, направена на упоритото животно, то не желаеше да влезе в своята роля и изрази протес-та си чрез няколко чифтета, хвърлени по направление на Санчо-Пансовите хълбоци. Тогава на магарето просто биде отнета ролята.

Един от четиримата режисьори на тази петочленна театрална трупа се разпореди, щото за следната репетиция да се доведат няколко магарета, за да се подложат на артистичен изпит. И понеже тези своенравни животни при минаването през салона нанесоха с подкованите си крака чувствителни повреди на наредените столове, актьорите прочетоха на другата сутрин на вратата на салона залепено по заповед на председателя на читалището следното обявление:

„Вход само за хора. Артистите и магаретата да влизат през задната врата.”

Най-после биде намерено едно принадлежащо на селския бакалин магаре, което се отнасяше по-равнодушно към режисировката и с една безподобна за магарешката нация апатия стоеше зад кулисите, слушайки ту с едното, ту с другото си ушище високите реплики на останалите артисти.

Обаче когато дойде ред да излезе на сцената, то пак се заинати. Тогава употребиха една стара хитрост: взеха да го дърпат за опашката, то се опъна напред и когато внезапно го пуснаха, магарето с всичка сила изтича на сцената всред бурните аплодисменти на колегите си.

Но на последната генерална репетиция изпратеният актьор да докара магарето се завърна без него и съобщи, че бакалинът не го пускал вече да играе театро, понеже между актьорите си било развалило характера. Работата се състоеше в това, че животното, преди да тръгне за където и да било, чакаше господаря си да го дръпне за опашката, която от тази манипулация вече рискуваше да се откъсне.

Отиде депутация при бакалина, но последният заяви:

– Хайде бе, махайте се! Ако сте вие резил, аз не давам да става резил и магарето ми.

След дълги увещания бакалинът отстъпи, понеже му обещаха гратиси за него, жена му и шестте му балдъзи.

Дойде и многоочакваната вечер на първото представление. Билетите бяха всички разпродадени, за което помогна не толкова обстоятелството, че се отваря новото читалище, колкото това, че публиката разбра какво и бакалското магаре  ще играе роля.

Завесата се вдигна и се случиха хиляда и едно нещастия:

Когато от сцената председателят на читалището в неизбежната „сказка” се обърна към кулисите, за да каже няколко похвални думи на артистите, магарето, което вече се числеше към театралния персонал, навярно поласкано от изречените комплименти, се наду и с все сила нададе един ужасен рев. Речта биде прекъсната и председателят, грозно обиден, напусна сцената и всред рева на магарето и смеха на публиката отиде си у дома, за да напише оставката си от настоятелството.

И се занизаха катастрофа след катастрофа.

Влезе на сцената Дон Кихот на глава с широката шапка на главната учителка. Когато обаче дойде редът на яхнатото от облечения в обърнат кожух Санчо Пансо магаре, то, уплашено от отчаяните махания на Дон Кихота, пак се запъна. Тогава двама от режисьорите подпряха задницата на магарето с рамене и започнаха да го бутат. Капризният осел внезапно изтича на сцената и се блъсна в Дон Кихота, който падна, а върху него се строполи през главата на магарето Санчо Пансо. Също се търколиха на сцената и двамата режисьори, които изгубиха опората на магарешката задница. Врява, смях и олелия се вдигна между публиката, особено когато за финал на картината разяреното магаре се обърна и хвърли няколко чиф-
тета върху бедрата на попадалите артисти. Публиката започна да се
обръща и да ръкопляска и на бакалина, който стана и извика:

– Не приемам! Това е посрамление за моята фамилия.

След което отиде на сцената, хвана за юлара причинителя на злополуката инапусна театъра, последван от магарето, жена си и шесттях си балдъзи.

Завесата се спусна и в непредвидения от автора антракт Санчо Пансо се отказва да играе без магаре. Главният режисьор се обърна към Дон Кихота:

– Я, моля ти се, стани ти магаре!

Честолюбивото сърце на гордия Хидалго трепна от понесеното оскърбление и той се хвана за стражарската сабя, която представляваше рицарския меч. За щастие в това идилично Таласъмово на селския стражар не беше ставало нужда да си служи с оръжие, та саблята се оказа ръждясала и напразни бяха всички напъвания на Дон Кихота да я измъкне.

Тогава по адрес на режисьорите испанският рицар изтърси една чисто българска ругатня:

– Мъжка ли е баба ви?

И преди да получи определен отговор за пола на режисьорските баби, той добави най-ужасната за всеки артист обида:

– Бездарници с бездарници!

Един шамар изплющя по бузата на Дон Кихота и се почна всеобщ бой. Санчо Пансо, верен на практическата си природа, определена от великия Сервантес, напусна полесражението и се скри в суфльорницата.

Актьорът, който претендираше да играе „интригантските” роли, озарен от една предателска мисъл, отиде и вдигна завесата. И публиката видя едно ново, неписано действие, при което Дон Кихот изгуби два зъба срещу три разбити режисьорски носове.