Тоя хубав ден

ДАМЯН БЕГУНОВ (1929-2014)

Панови са, общо взето, кротко семейство, което минава само с един скандал годишно и той става почти винаги по едно и също време – дойдеше ли денят за маскирането на кукерите. Тогава вече Пано нищо не можеше да укрие, защото двора му обсаждаха коли от всички окръзи, от които слизаха с куфари някогашните жители на селото. Те гледаха с наведени глави как излизаше жената на Пано, жена едра и здрава, която ако речеше, набързо ще им види сметката. Но тя само минава през двора като разярена тигрица, хванала детето за ръка, води го и повтаря властно:

– Дойде ми до гуша от тукашните дивотии, при нас, край Дунава, всичко е културно и разумно. Като ще взема да се прибера при нашите!

Така казваше жената, но нито Пано се плашеше от тая закана, нито новодошлите мъже, защото от опит се знаеше, че Лалка ще отведе детето най-много отсреща у кумовете, а кумовете ще се посмеят на цялата тая работа и ще є мине, както є е минавало и предишните години.

– Хайде, влизайте! – вика Пано на новодошлите и те тръгват все още мълчаливи и замислени, нали всеки от тях си е имал у дома си по една такава сцена – там, по ония краища на страната, дето и помен няма от кукерски работи.

Всички се настаняват в празната кошара, в която сега се излежва само един червен мотор “Балкан”, бързо си разтварят куфарите и се вади кой каквото е приготвил. Някой изважда и шише коняк, пият по една глътка, колкото за успех в начинанието, после го скриват и всеки започва работата си.

Навън лека-полека се стъмва и само Пано като прилеп снове из двора, катери се по разни тавани и слиза в някогашни мазета и непрекъснато повтаря: “Абе, защо го няма още Цанко, като нищо може да изпусне хубавия ден!”. И току пренася крила от свраки и гарвани, глави от соколи и петли, рога от овни и биволи, кравешки опашки и какво ли не още – всичко, що е срещнал и намерил край пътищата с камиона на стопанството. За това, което не достига, той е осигурил картон и бои, ножици и лепило, конци и игли. Останалото го пази от десетина години – стари рокли, избеляло расо, картонена калимявка, ефрейторска куртка с тенекиени ордени, стражарски ботуши и какво ли не още. И цял куп хлопатари, дето някога са дрънкали по голите баири наоколо през онова, овчото време.

Работата върви от добре по-добре, но изведнъж се оказва, че двама искат да бъдат магарета. И са категорични и двамата, никой не иска да отстъпи на другия.

– Аз съм дошъл от другия край на страната, чак от Силистренско – казва един писклив глас. – Оставил съм цяло предприятие точно сега, когато положението с плана е най-напечено, само и само да бъде магаре! И няма да отстъпя по никой начин!

– Ти си оставил цяло предприятие, а аз в Кърджаялийско зарязах цяла прогимназия с шестстотин ученици точно сега, в края на срока, когато трябва да се определя и поведението на всеки ученик!

Пано се опитва да ги увещава и тъкмо постига някакъв успех, и на другия край на кошарата възниква друг конфликт – сега пък кой да бъде калугер. Симо, граничен офицер, който едва е намерил заместник на своята Н-ска застава, не иска да отстъпи на Каракулски от окръжния народен съвет. Самият Каракулски намира начин и няколко пъти напомня, че и той е офицер, макар и да е от запаса, и няма да позволи за нищо на света да бъде подценяван.

– Стига сме си губили времето, затова ли се събрахме?! – ядосва се Пано, захвърля бялата куртка, на която шие големи и важни пагони и акселбанти, въздъхва: “Ах, защо го няма сега Цанко, ще развалим сега хубавия ден!” и крещи: – Що ще се маскираме, ако няма да се разбираме и да сме весели?! Не можем всички да бъдем магарета, един трябва да е кон, друг пожарникар, трети вълк и т. н.

– А, Пане, молим те! – изправя се един човечец откъм вратата, с полепнали сламки по шапката. – Аз ще бъда вълк!

– Ти пък стани чиновник! – казва му тросното Пано, като го знае, че е кантонер из Ямболско, а пък то не било така и човекът не иска да се предаде по никой начин:

– От две години съм чиновник, сега съм дошъл да си бъда вълк и нищо друго!

Горе-долу се постига някакво съгласие, работата пак започва, пуска се някакъв транзистор като знак за траен мир, Пано донесе ядене, ядоха набързо и пак запретнаха ръкави.

Някъде около полунищ с минния автобус пристигнаха нови неколцина и още щом застанаха на вратата, единият от тях проплака:

– Братчета, край! Това ще ми е последното идване, жената ме напусна! Каза, че това били ергенски работи и щом не съм се отрекъл от тия мераци – край! И подаде заявление за развод!

Успокоиха го, дадоха му да пийне малко, той пийна и след това побърза да заяви, че ще бъде милиционер и щял да вземе дрехите на старшина Костов, когото нарочно довел за делото.

– Дадено! – рече старшината – Само да не си посмял да ми искаш и свирката. Писнало ми е, десет години свиря на площад “Възраждане” и сега съм си взел десет дена отпуск за спокойствше!

Като видя накъде бие старшина Костов, Каракулски от окръга се усети застрашен, още веднъж напомни, че е офицер от запаса и каза важна:

– Обаче, Костов, да сме наясно, аз ще бъда калугер!

– Бъди и дякон, ако искаш, аз съм настрана от тия работи, цяла година ходя по разни кръжоци и съм бил изпитван лично от майор Осоговски. Ако си го чул, де. Сега съм решил да бъда кандидат-студент, намерил съм страшна перука – той извади от чантата си едни дълги руси коси. – И свих тесните панталони на сина. Нося и някои други работи и съм направо готов.

Най-после отново всичко потръгна, всеки се зае със своята работа, настана тишина, в която от време на време подрънкваше някой хлопатар или се казваше нищо по адрес на отсъстващия Цанко, който беше зам.-министър. Според едни бил се възгордял, според други било им забранено да участват в разни карнавални работи, но повечето повтаряха: “Абе, Цане е наш човек, няма да удържи да не дойде!”

А навън вече се съмваше, денят, чакан толкова дълго, настъпваше. Пано няколко пъти излиза на двора, оглеждаше заспалото село и празното шосе откъм града и се връщаше леко разтревожен. Той беше вече облечен в бяла гвардейска униформа, която му уши от стари чаршафи един шивач чак от Мала Фуча, на кръста си носеше дървена сая, а на главата – избеляла пъдарска шапка.

Но точно когато всички бяха готови и взеха да дрънкат насам-натам из двора неспокойни, и Пано правеше големи усилия да внесе някакъв ред, защото той беше командирът, точно тогава в двора се вмъкна една голяма лъскава кола. Тя спря по средата, шофьорът є пъргаво скочи и като се смееше, мина от другата страна и отвори вратата.

И сред общи възгласи: “Аде бе, Цане, начакахме се!” слезе един човек, облечен целият в дрипави дрехи, нахлупил продънено бомбе и в ръцете с износена цигулка и лък, превързан с лейкопласт. Той погледна всички, махна за поздрав и рече виновно:

– Абе, едно заседание, край няма!

– Личи си, че си министър – рече му пълномощникът на селото, който сега се носеше с бяла докторска мантия, с очила и слушалки. – Ние такива дрехи никога не можем да намерим!

– Ййхууууу! Ауууу! Охоооо! – ревнаха всички и процепиха селото, после разтърсиха звънците. И великата дандания започна. Моментално светнаха всички селски къщи, лавна единственото куче, с което разполагаше селото и пропяха отново петлите…

– Леле, мале, живи бяхме пак да се съберем всичките! – казаха някои и побързаха да се подредят така, както Пано капитана вече подреждаше другите. Той строи цялата група, рече им: “Ей така ви обичам!” И ги поведе…

Като разбутаха един-два пъти селото, всичко живо излезе на улицата да гледа и да се смее. Само неколцина взеха да търсят министъра, нещо във връзка с българска филология, с 4000 керемиди и с някаква вакантна служба в пътното. Но нищо не ставаше, само се лутаха в тая весела лудница, из която кукерите пищяха и търчаха като диви. Двете магарета само си хвърляха къчове, вълкът с неподозирана сила се зъбеше на тоя, на оня, чиновникът нещо мрънкаше, подръпваше ръкавелите си и попълваше квитании, невестата целуваше ръце наред, младоженецът едва я пазеше, калугерът кадеше с лют пипер в кадилницата, просякът свиреше ли, свиреше. А трите циганки, тримата техници от енергото, само пълнеха торбите с кой каквото даде…

Както си е било през вековете.

Само че по едно време някой удари Пано много злобно, тъкмо когато посегна да пийне от чашата, която му поднесе един стопанин. Капитанът усети нещо познато в удара, но остана да внимава и затова, когато пак го удариха, той се обърна и сграбчи за ръкава един калайджия. “Тоя пък кой беше?!” – чудеше се Пано и го издърпа настрана:

– Внимавай, братче, щото сабята ми е дървена!

Калайджията само се кикотеше и това съвсем ядоса Пано и той му дръпна мустака. Но падна цялата маска и Пано остана като треснат – беше Лалка, жена му. Всички ги наобиколиха и взеха да се превиват от смях, само Лалка беше сериозна и остана пак да заплашва:

– Дойде ми до гуша от вашите дивотии, като ще взема детето и право при нашите!

– Всичко ми вземи, само ми остави тоя хубав ден! – отсече Пано и като замахна с дървената сабя, посочи напред.

И цветове, и звънци, и хора, всичко се понесе нататък.

Лека-полека цялото село се обръщаше наопаки.

1975 г.