УСЕЩАНЕ ЗА КАЛТАЩИНА в страната ни бащина

Отново се заговори, че България е в челото на европейските държави по корупция. Естествено, корупцията не е насипна, наливна или обемна, за да я измериш с килограм, литър или кубик. Даването на подкупи не става явно – пред очите на всички, то е тайно. За него можем само да се досещаме.

Затова е прието да се мери усещането за корупция. И  това е като сапун за управляващите, така си измиват ръцете, за да ни се покажат чисти. Усещането, казват те, си е нещо субективно – за някого нивото на корумпираност може да е високо за друг – ниско. Един може да е дал подкуп на катаджия, друг само да е чул от роднина, че  катаджиите вземат подкупи. Някой е чел за корупция в медиите, друг е гледал по телевизията… Разни хора, разни усещания.

Навремето имаше такъв виц: преди Октомврийската революция чук-
чата имал само две чувства – за глад и за студ. След революцията към тях се прибавило и трето – любов към комунизма.

След последните разкрития на депутатката Елена Йончева към усещането за корупция на българина се прибави още едно – усещане за калтащина.

Какво извади Йончева в „аферата „Ало, Банов съм”? Някаква флашка със запис, правен преди години. Къде е бил досега този запис? Защо го вадят в този момент? Има ли връзка между скандала с културния министър и обвиненията на прокуратурата към Йончева за нейните офшорни далавери?

Или случаят е като Костинбродския – тогава червеното острие Мая Манолова заедно с журналиста-политик Бареков пищеше истерично  по телевизията за изборни фалшификации с невалидни бюлетини. И то в деня за размисъл, когато всякаква пропаганда уж е забранена.

Тогавашното голямо разкритие се оказа измама, раздут балон, но помогна на БСП да спечели изборите. А след измамата Мая Манолова, вместо да се оттегли от обществения живот, се преквалифицира в омбудсман – защитник на гражданите и на законността. Как да й повярваш?

Сега партийната функционерка Елена Йончева пък ни се представя за „разследваща журналистка“.

Но усещането не е за журналистика, за политическа поръчка. И „разследващата“ другарка-позитанка не е нищо повече от „пощенска кутия“, където някой пусна флашка с компроматче.

Другата страна отвърна на удара. Веднага извадиха доходите на Йончева  и покупките є в последните години – апартаменти, вили,  декари гори. Имоти за над милион. Добри хонорари, няма що. Едва ли има журналист в България с подобен доход. Което засилва усещането, че Елена не е само журналистка – тя е и друго: приятелка на премиера, близка на банкера, бизнес-съдружничка в офшорна далавера… Всичко си има позитанката, без едно – чувство за срам.

А пък от обърканите обяснения на министър Банов, че записът е манипулиран, остана усещането: и там работата никак не е чиста. Но едва ли тогавашният зам.-министър е решил на своя глава да опрости 700 хиляди на фирмата-изпълнител без знанието на своя министър. А кой бе министърът, всички знаем – оня, гордият „мултак“, който от години вилнее из политиката и културата, без никакво чувство за срам.

Има едно есе на писателя Георги Марков, което е озаглавено „Чувство за непоносимост“ – с това чувство той е напуснал България, отправяйки се на Запад.

Такова е и днес усещането на нормалния българин  – за непоносимост.

Неслучайно 400 хиляди българи в последните години са напуснали страната. Разни хора, разни причини, разни съдби. Но обединени от едно усещане – за непоносимост.

От тая калтащина, вихреща се в страната ни бащина.

М. Вешим