ВОПЛИ НА ДАНЪКОПЛАТЕЦА

Попълвам годишната си данъчна декларация и едва сдържам напиращите в очите ми сълзи. Мъка, мъка – ще трябва да се разделя със скъпи за мен левчета и ще изгубя завинаги следите им. Къде ли ще попаднат те, какво ще направят с тях?

Може би ще послужат за построяването на някой хубав прав път? О, не! За пътищата плащаме пътни данъци и си купуваме винетки, но въпреки това свестни пътища в нашата свидна родина няма. Всъщност, останали са няколко отсечки от римско време и те все още стават.

Тогава навярно моите данъци ще отидат за здравеопазване. Но за да опазиш нещо, първо трябва да го имаш. Пък и нали плащаме здравни осигуровки – ама те по-скоро са за добруването на чиновниците от здравната каса, че техните заплати гонят върхове. А на лекарите и зъболекарите, дето ни лекуват, си плащаме на ръка. Така де, в края на краищата те вършат цялата работа.

Сетих се! Може би парите ми ще се влеят в издръжката на храбрата българска армия. А то има ли още такава? Май останаха няколко бодри дружинки, но и те повечето време са в чужбина. Скитат се някъде по света, пък ние плащаме, защото защитавали някаква много справедлива кауза. Не, мерси. От каузи вече ми се повдига.

Ами полицията? Не. Полицията си има мафия – тя да я издържа. Аз като срещна полицай на пътя, му давам 20 лева (това не е подкуп, а от радост, че ме е спрял и сме се видели) и ми е мирна главата. А в селото, където живея, сме си организирали доброволна шерифска команда, така че на охрана от държавните органи не разчитаме.

Дали пък парите няма да отидат в образованието? Едва ли. Синът ми завърши четвърти клас почти неграмотен и оттогава я карахме на частни уроци и самообучение. Слава Богу, вече е в Университета, а там си има такси.

Може би данъците ще помогнат на културата и спорта. Виж, в това си заслужава да се инвестира, но по-добре да се направи директно дарение, за да е сигурно, че парите отиват там, където искаш. Защото ако ще се прави плувен комплекс за граждани, аз съм за, но мотоциклетизмът някак не ме влече.

И както ми се плачеше, без да искам, се размечтах. Може би с моите пари и тези на такива като мен ще бъдат построени просторни и слънчеви детски градини или домове за възрастни хора, или ще се издигне прекрасен санаториум в полите на планината или на брега на морето… Пак съм прекалила с успокоителното.

Приземявам се в реалността. Една горчива сълза се отронва и капва върху данъчния документ. Знам много добре къде ще отидат моите левчета и тези на другите данъкоплатци. Нали трябва да издържаме 20 дузини народни представители, а си имаме и евродепутати, които също се скъсват от работа, непрекъснато са на път, горките. Трябва да се погрижим най-напред за тях и всичките техни секретарки, шофьори, консултанти, експерти, охрана и пр. Ами колите им, които толкова бързо се скапват, ами командировките им у нас и в таз пуста чужбина, ами наемите за жилищата им, ами разходите им, за които не знаем и не са длъжни да се отчитат… Гърлото ми се стяга, погледът ми се премрежва.

Има и още! Министерства като мравуняци с множащи се в тях сърдити чиновници. На всеки министър се падат по 4-5 заместници. Нали ни управлява коалиция, за всеки трябва да се намери удобно място.

Не ми се мисли за областните служби, разните комитети, агенции и др. – и тях трябва богато да нахраним!

Не! Няма да стане! Скъсвам гневно недопопълнената данъчна декларация на десетки малки парченца и я хвърлям в печката (щото пак сме на твърдо гориво). Този път няма да платя сметката, баста! Въобще, за какво ни е такава държава, като по-добре се оправяме без нея?!

Гневът в домашни условия понякога действа пречистващо и благотворно. Като ми мине, ще отскоча до НАПа, да се наредя на опашка за нов формуляр.

Христина Острикова