НАДБЯГВАНЕ С ЛИНЕЙКИ

Пътепис, писан с абокат във вената

Човек и добре да живее, все някога набира 112.

Пък на мен ми се случи на два пъти – първият път – в София, вторият – няколко месеца по-късно, в Париж. Град, който може и да си има Айфелова кула, но Онзи му номер си е същият, като у нас.

Често съм чувал да казват, че спешните случаи са като състезание с онази, лошата, чието име не бива да се споменава. Доколкото поводът и в двата случая бе един и същ, за да не объркаме медицинските термини, ще употребим бабешката диагноза „гиберясване”, може да се каже, че в моите два случая се получи нещо като паралелен слалом, в който родните медицински грижи към здравноосигурения поданик се състезаваха с френските – към индивид от държава, за която само са чували по новините.

Стартът бе равностоен – линейките пристигнаха за приблизително едно и също време, но на път към болницата френският екип взе малък аванс, като започна да попълва още в колата бланка с измерените пулс, кръвно налягане и честота на дишането, както и цифричките от личната ми карта. Като стигна до последния ред, парамедикът се обърна към носилката и радостно ми честити рождения ден – поради обстоятелствата не се бях сетил, че е започнал, защото вече беше три след полунощ.

Софийският екип навакса в слалома още с пристигането в столичната Първа градска – натовари ме на не много разбит инвалиден стол и ме вкара в спешния кабинет при дежурния екип – три сестри (да не се бърка с пиесата) и доктор.

Парижката болница „Тенон” също се води обществена, само че е по-чистичка, върху носилките санитарките просват хартиен еднократен чаршаф, а след всяко ползване на инвалидния стол сръчен санитар го дезинфекцира с пръскалка и парцалче. Но забавянето им бе факт – цели минути им костваха да прикачат към китката ми гривничка с името, рождената дата и баркод. И отново да ми честитят рождения ден – странно е усещането да се чувстваш пациент, а не парче месо, докарано по здравна пътека.   Първа градска работеше по-експедитивно – след измерване на кръвното ме накараха да си пипна носа с лява, а после и дясна ръка, с което прегледът приключи и нашите хора поведоха в слалома с поне няколко врати пред французите, които изпратиха специализантка да ме разпита какво ми се е случило, как се чувствам, да ме чукне тук-там с чукче и да ми честити рождения ден.

Взетият аванс поуспокои българския медицински екип, който се заинтересува от консумацията на алкохол през жизнения ми път. Докторите не бива да се лъжат – признах, че съм грешен, което рязко вдигна скоростта на медицинско обслужване и след препоръка да зарежа тоя лош навик ми зададоха ребром по-важен въпрос – няма ли жена ми да дойде да си ме прибере.

Във Франция няма кого да впечатлим с консумация, а и в двата случая алкохолът нямаше нищо общо с гиберясването, затова без излишни въпроси симпатичен младеж ми честити по вече стара френска традиция рождения ден и ми забоде абокат, та да може сестрата да вземе кръвна проба и влее оцветител за скенер на главата – подозирах, че ми е слабото място, но тоя път почти се убедих.

Скенерът окончателно лиши френските доктори от шансове за успех в скоростното обслужване на пациент, защото трябваше да изчакам ред след по-спешни случаи, така че мога да препоръчам начина за скъсяване на времето, практикуван у нас – сред осъждащото алкохолната напаст клатене на глави от сестрите докторът ми обясни, че евентуално ще се наложи скенер. Само че за целта трябвало да ме качи в отделението, където условията са отвратителни. Тъй че за мен ще е по-добре да си го направя на частно, не било чак толкова скъпо, и няма ли най-после тая моя жена да пристигне, че много се забави.

Французите окончателно загубиха всякакви шансове в състезанието, когато след скенера заявиха, че е задължителен и ядрено-магнитен резонанс, само че ще трябва да поостана още ден-два, защото апаратурата е доста натоварена. Като обясних, че билетът ми е за следващия ден, лекарката притеснено се засуети из кабинета, постави в един плик деветте листа с данни от изследванията и написа на ръка писмо с резултатите от прегледа, предполагаемата диагноза, както и някои препоръки до непознатия є български колега, започващо със звучащите наивно за запознатите с родното здравеопазване думи:

Скъпи колега,

Благодаря Ви, че поемате грижата за господин…, който получи криза…”

Откъде можеше да знае, че месеци преди нея скъпият є колега с облекчение посрещна жена ми, пое грижата да є препоръча да ми спре бирата и ме изпрати като напълно здрав, без каквито и да е медицински документи, които евентуално да покажа на следващ доктор – предполагам, смяташе, че съм напълно излекуван от препоръката му. Това е родната медицина днес – от нея живи се отърваваме само здравите!

За да не си помислите, че страдам от чуждопоклонство и прославям незаслужено здравното обслужване из Европата, длъжен съм да заявя, че и от него съм жестоко разочарован.

Главното Хипократово правило, спазвано от древността до днес, е – преди всичко да не се вреди. Имам основна забележка към френските доктори – те нанесоха непоправими вреди върху убедеността ми, че в България хуманната медицина се различава Бог знае колко от ветеринарната.

Румен Белчев