ТЕАТРАЛЕН РОМАН

Директорът   на театъра  в малкия  град  реши  да покаже на провинциалистите високо изкуство и да покани  известен  режисьор от столицата. Режисьорът, голямо име, поиска и голям хонорар. Наложи се дълго да бъдат убеждавани общинските съветници, докато се съгласят да гласуват сумата, достойна за това светило. От своя страна градският хотел-ресторант пое спането и прехраната на режисьора.

Директорът свика пресконференция  за местните медии, благодари на всички  и каза, че вдига високо летвата в театъра.

Режисьорът дойде.  С пиеса на негов познат автор. Обеща да я направи за три седмици. Мизансценът беше скромен. Директорът сияеше.  Бюджетът щеше да стигне  точно за този театрален бисер.

Започнаха  репетициите. Във второто действие четирима от героите  разговаряха около една маса.

– Масата не може да бъде гола! – отсече режисьорът. – Дайте ябълки!

Директорът купи три килограма  ябълки от една бабичка, която живееше в неговия вход.

– Не става! – поклати глава режисьорът. – Банално. Нека бъдат нарове. Екзотика и намек за консуматорското общество.

Наровете  също  не се харесаха на  режисьора.  Той пожела да бъде едно саркастично плюскане с пържоли, кюфтета, филета, хайвер.

Директорът  се опита плахо да възрази, че  ако това се сервира на всяка репетиция, няма да стигне бюджетът, ала  режисьорът бе категоричен. На всяка репетиция трябва да бъде отрупана масата. Даже прибави торта и шампанско.

– Нали искате номинация  за „Аскеер“ и „Икар“ – строго попита режисьорът. – Голямото изкуство става с големи пари.

Директорът кимна, а на ум прецени, че ако не плати парното за тази зима, ще може да покрие това изискване.

Актьорите  около масата играеха все по-вдъхновено, особено след   чашите с шампанско.  Режисьорът  беше доволен, но поиска на масата да има  риба тон, ягоди, а актьорите да пушат  кубински  пури.

– Цялата вулгарност на това потребителско общество  искам да блесне! – ентусиазиран  коментираше режисьорът и увеличи репетиционния период  с  още десет дни.

Директорът ипотекира  апартамента си, за да вървят по график репетициите.

Най–после дойде денят на премиерата. Салонът беше пълен с елита на градчето,
дошли с безплатни покани. Всички аплодираха бурно. След премиерата  спектакълът  имаше още  две представления  без  особен  успех.

Банката  взе ипотекирания апартамент на директора на театъра. Директорът напусна и отиде да гледа пчели на село. Понякога  хората  минаваха и го чуваха да върви между кошерите и да си мърмори нещо под носа, да спира, да поглежда към небето и да декламира театрално: „Животът е кратък, дълговете за изкуство – вечни…“

Валери Какачев