ОПЪЛЧЕНКАТА САРА

Все им се подиграваме на китайците, че бълват нискокачествени стоки, с които заливат света. Китай обаче си остава високо технологична нация, дори що се отнася и до животните. Ето, навсякъде плъзна новината, че в Пекин решили да клонират най-доброто си полицейско куче. Създаването на лаещ събрат на овцата Доли било само първата крачка към по-мащабно начинание. Целта му – да се създадат достатъчно на брой животни, които да преминат бързо и евтино обучение.

Ако питате мене – тия китайци са си живи габровци!

За щастие, в България полицейски кучета си имаме бол, вярно руски внос са, малко приличат на магарета, но вършат работа. От бездомни кучета също нямаме нужда – над 10 000 скитат из улиците на големите градове, само в София са близо 4000!

Например в квартала ни има цели три кучки. Всяка година чакат обявяването на Първа пролет, та да родят като по команда. Най-дребната от тях Сара, с лисичи вид и заядлив характер, я гледам онзи ден – захапала едно бомбе и го разнася. Шапката чисто нова, филцова, ръчна направа.

Викам си – ще го докопам това бомбе и ще си го слагам на официални случаи, ей тъй, за разкош. Предприех веднага стратегическо приближаване. Това лисицоподобно създание обаче веднага усети подмолните ми намерения и дуфти да бяга с бомбето.

Аз, твърдо решен да си отвоювам филцовото бижу – хукнах след кучката. Да, ама тя хитра – скочи в един контейнер за смет и от това си убежище започна да ме лае.

Дочули гюрултията, в моя подкрепа се събраха няколко комшии. „Открадна ми шапката и не я връща проклетницата!“, скалъпих набързо една достоверна фабула аз. И така, въоръжени с пръчки започнахме атаката на крепостта. Сара лае – ние удряме по контейнера, Сара лае – ние налагаме ламарината. Малко по малко стана ясно, че числеността ни ще окаже решаващо значение за изхода на битката.

Като усети на къде отиват нещата, опълченката Сара тръгна да се спасява и заряза бомбето в контейнера. Грабнах го, отупах го на две – на три и си го сложих на главата. Пустото му бомбе – оказа се с по-малък размер!

Жалка гледка – стърчат ми ушите и ми стои като на дърт евреин шапото. „Май не е твоят номер“, забеляза един от комшиите. „Свило се е явно през зимата. То от това постоянно спиране на парното не само душите, ами и шапките ни се свиха“, заключих мъдро аз и продължих към къщи с тясното бомбе на глава.

Влади Христов