ПРОФЕСОР И ГЪЛЪБ

Ясен АНТОВ (1929-2009)

Очите на професора гледат съсредоточено зад роговите рамки на очилата. Когато заговаря, те изразяват заинтересованост, лека тревога и напрежение.

Очите пък на Гълъб – под щръкнали руси вежди и сред червеникави клепачи – са ясносини и по детски чисти. Когато Гълъб заговори, те показват само безпределно спокойствие, душевна широта и едва-едва доловимо любопитство.

– Така че – казва важно професорът – аз съм от института по геология и съм дошъл да снема плана на карстовите явления по антиклиналата и в частност да изследвам пещерата над вашето село. Тези изследвания ще ни помогнат да опознаем режима на хидрологическите факти в пластовете на района.

– Е па – казва Гълъб и го гледа в очите. – Убаво.

– Ето защо – продължава професорът – трябва някой да ми посочи къде е тази пещера, за да започна веднага работа.

– Е па – казва Гълъб, – щом требе да почнеш…

– Но кой от селяните може да ме заведе?

Гълъб се замисля. Той сваля каскета от главата си и дълго разтрива сплъстената си коса по темето.

– Е па – казва той накрай, – аз мислим, дека ни един от тия, що са у селото, не може.

– Как? Как никой не може? Що за глупост – на мен ми казаха, че и децата ще ми посочат мястото на пещерата. Та нали…

Гълъб внимателно вдига ръка.

– Полека, другарю професторе! Сега че ти обясним всичко. Това, дека са ти рекли, че и децата могат да ти кажат мястото на пещерата, те това е верно. За това не са те излъгали. Но и да ти я кажат, ти не можеш я намери сам, а па у селото нема човек, дека че се дигне да троши нозе по баиро да те води чак до пещерата. Она е много далеко, че знаеш, те там значи зад оная шилестата чучка!

– Къде точно?

– Видиш ли пътя, дека отива по върлото къде баиро, що му викаме Дупни връх, оти мяза на… е, ти си интелигент, че се сетиш на какво мяза… Те там от Дупни връх, кога се спущиш къде ниското, те там, ехе-е-е – дека има едно жлътко нещо, що мяза на глава на кутренце, те това е една курийка от храсте, що цъфтат жълто, ама не стават за ядене на стоката, даже и козата не посега връз него. Те оттам почва пъто закъде пещерата. Ама що ли съм седнал да ти разправям, кога сам не можеш никога да я намериш!…

– Добре де, ти не можеш ли да ме заведеш, като я знаеш къде точно е?

Гълъб отново се замисля.

– Виж сега какво, другарю професторе – казва той след малко.

– Аз нема да можем да те заведем, оти е много жега. Цел че се изпотим, додека качим баиро.

Професорът започва да нервничи.

– Добре бе, човече, аз ще ти платя за услугата! Няма да те карам да ходиш по планините за тоя, що духа! В края на краищата и аз съм тръгнал по работа!

– Нема да можем – казва Гълъб. Тонът му е мек, но категоричен. – Молим те се, не ме карай! Ти знаеш ли що е върло къде чучката? Па си е и много далеко – не ти е една копраля, та да фръкнеш като пиле!

– Добре – казва професорът. Той вече се е примирил с мисълта, че сам ще търси входа на пещерата. – Кажи ми тогава накъде се отива от тази жълта горичка!

– Че ти кажем, оти да ти не кажем? – гълъб слага ръка над очите и се взира към планината. – Те там, от курийката, като фанеш се покрай една малечка баричка, че излезнеш на една широ-о-ка ливада. И от тая ливада че караш се къде текезесарските егреци, дека се видат у върлото.

– И колко километра е до егреците?

– А-а, тука требе да ти кажем нещо! – Гълъб добродушно се усмихва и очите му блясват. – Требе да ти кажем, че яз с километри не работим. Мен тато ме е учил: „Синко, кога не знаеш едно нещо, не го споменувай!” И аз, понеже не съм го мерил километъро колко е, никога не казвам: до тамо са пет километра. Или пък шест. Или пък седем. Яз си казвам: един саат, два саата, три саата – според как е положението. Та, дека ти бех зафанал, до егреците требе да има един саат и кусур. Толко е.

– И оттам?

– Там че гледаш да видиш на отвъднио баир, току под шилявата чучка, една единична храска – така им викаме ние на ония малечките дръвчета, дека ни са дръвчета, ни тръняк – те такова като храсте. Те там току под тая единична храска, колко на дваесе разкрача, е пещерата. Дупката е малечка, ама навътре става колко кола сено да мине.

– Благодаря ти – казва професорът и като му подава ръка, вдига раницата си от земята.

Но Гълъб не бърза да се раздели с него.

– Виж сега какво, другарю професоре – казва той. – Требе да ти кажем, че се налага много да си отваряш очите, оти тая единична храска беше там гору-долу преди дваесе години, кога ние имахме кошара за овците и яз ходех много из местността, та я познавах. Ама през тия дваесе години израснаха и други храски, па и коджа големшки дръвчета, та трудно че я намериш сега тая храска.

Професорът сваля раницата си на земята.

– Е тогава защо ми обясняваш половин час за тая единична храска, когато тя за нищо няма да ми послужи?

Гълъб е учуден.

– Защо ти разправям ли? Че да знаеш бе, другарю професторе! Да знаеш, че току под нея е дупката. Найдеш ли я – че найдеш и това, що ти требе. А па яз не съм виновен, дека за дваесе години е израсла наоколо курия. Оти яз да съм виновен?

Професорът отново мята раницата си на гърба. По дяволите! Все ще я намери някак си, даже и сред гората!

Гълъб обаче отново го спира.

– И още нещо сакам да ти кажем, другарю професторе. Като сме зафанали да говорим за тая пещера, да ти кажем сичко и докрай. Яз вервам, дека ти че найдеш курийката, па и храската – ти си учен човек и ще я найдеш. А найдеш ли я храската, как що ти рекох, току под нея е дупката. Само че, да си ти кажем правичката, хич нема нужда да ходиш там и да я тражиш. Даже и да я нейдеш, нема да можеш влезна у нея, оти големите дъждове намъкнаха у ходо сичките камъняци и песъко, па даже и клечорако низ гората и запушиха целата пещера. Та и не само я запушиха, ами я и затрупаха. Яз одих преди два-три дена да търсим там едно затрито ягне и видех, дека там вече нема никаква пещера.

Очите на Гълъб са ясносини, чисти по детски. Те показват само голямо спокойствие и душевна широта.

А очите на професора гледат убийствено зад роговите рамки на очилата.