Борис Априлов (1921 – 1995)
Съблякох се бързо, закачих дрехите си върху старата смокиня, която растеше в подножието на дюните, и се спуснах по пясъка надолу. Морето лежеше пред краката ми – равно и спокойно. Някъде от дълбочините му се зараждаше великият стон на времето. Този стон преминаваше под повърхността на водата и се изливаше на пясъка като монотонен плясък. Точно на самия бряг разцъфтяваше дълга и тънка кордела от пяна.
Наоколо нямаше жива душа. Само аз и морето.
Направих още една крачка. Пяната обви кротко нозете ми – заумилква се като котка.
– Здравей! – каза внезапно морето.
– Здравей! – казах аз и се отдръпнах леко назад.
– Пак при мен, а?
– Както виждаш.
– Със самолет или с влак?
– Първо със самолет, после с корабче – и ето ме!
– Колко даде за мен?
– Не те разбирам.
– Не плати ли един лев и петдесет стотинки, както всички, които идват на плажа?
– Знаеш добре, че аз не се къпя по плажовете.
– Бре, бре-е! Някогашната гордост, а?
– Както искаш – така разбирай.
– Колко години станаха, откакто ме напусна?
– Идвам всяка година.
– Остави това! Преди колко години ме напусна и замина за столицата?
– Трябва да има десет години.
– Спомняш ли си какво беше някога?… Аз те помня още от дете. Ти имаше къси панталонки, дълги косици и кръстосваше на шир и длъж пристанището… Събираше някакви цигарени кутии. Правеше неразбираеми знаци на моряците от параходите и те усмихнато ти хвърляха кутиите си… Помня как един шведски моряк ти хвърли някаква жълта кутия. Ти я грабна с разтреперани ръце и щеше да полудееш от радост. А другите момчета те наобиколиха с изпълнени от завист очи.
– Спомням си нещо такова – потвърдих аз.
– А по-късно ти се научи да плаваш. Дето се казва – едва ходеше, а започна да плаваш. На два пъти щеше да се удавиш в мен.
– Това беше по-късно. Аз се давих на два пъти в теб, когато знаех да плувам като риба и да се гмуркам на дъното ти.
– Още по-късно ти започна да караш лодка. Всеки ден виждах твоето обгоряло от слънцето лице между грубите, изсечени сякаш с тесла лица на рибарите. Ти влизаше в моите води от ранна утрин и излизаше привечер, когато пламваха фаровете. Но и след това ти оставаше при мен, на брега, при скитниците, които изпиваха последната си стотинка в крайбрежните кръчми. А помниш ли побоищата между чуждестранните моряци? Ти тогава казваше на капитан Анести: „Не мога да разбера защо се бият хората?“, а той ти отвръщаше: „От мъка, малкия!“. Ти помниш ли кога прописа за първи път?
– Почти не си спомням.
– Ти прописа още като ученик. Учуди ме, че не написа стихотворение за чайките, както правят другите. Ти написа разказ за един скитник, който спеше в лодките, изяждаше по една корава трохичка на ден и непрекъснато пееше.
– Този, който се бе завърнал от Испания?
– Същият.
– Той беше славен мъж!
– Ти познаваше тогава много такива хора и пишеше само за тях. Още по-късно започна да взимаш участие в някакви литературни караници, като казваше, че в нашата литература морската белетристика трябва да заеме истинското си място.
– Е, да, но както виждаш – не зае.
– Защото за морето пишат само такива хора, които идват при него на пансионно летуване и постоянно наблюдават колко тен са хванали… Тези хора казват на скумврията чироз, а на чироза – скумврия*.
– Какво искаш да кажеш с всичко това?
– Доколкото знам – продължи невъзмутимо морето, – ти все още пишеш.
– Пиша, разбира се!
– Какво пишеш?
– Фейлетони, разкази, очерци. Каквото ми падне пиша!
– Как каквото ти падне?
– Каквото ми се падне по план. Всяка редакция си има план.
– А за хората пишеш ли?
– Не четеш ли? Пиша за работниците, за селяните…
– Че какво разбираш ти от работници и селяни?
– Виж какво – ще се скараме.
– Питам – кога си бил на село?
– Бил съм – хайде де!
– Вятър си бил ти на село, а пишеш ли пишеш! А други, които не са били на море, пишат за морето. Същите хора, дето наричат скумврията чироз, а чироза скумврия… Слушай, защо не напишеш нещо за морето?
– Ще напиша, какво бързаш. Подписал съм вече контрактация с издателство „Народна младеж“.
– А-а, контрактация си подписал!… Ех, спомням си как с твоя приятел Мирко обикаляхте бреговете на залива чак до Ропотамо с една пробита черупка. Къде е сега това симпатично момче?
– Той е зъботехник в София!
– А Ценката и той ли е в София? Онова момче, което казваше, че презира хората, които могат да живеят без море, и което се канеше да стане българският Джек Лондон?
– И той е в София.
– Какво прави там?
– Организира концертните групи на министерството на културата.
– Чакай, чакай малко! Спомням си нещо интересно… Спомням си как току-що завършил гимназия, с перчем, залепен с брилянтин, ти един ден пристигна на брега с едно крехко, мургаво момиче. Вие държахте ръцете си и ти му казваше, че двамата сте малки прашинки от космоса, че морето стеснява меридианите на далечните материци. Ти казваше на това момиче как чувстваш сили в себе си да напишеш най-хубавия морски роман, как ще обиколите двама света и колко вечна ще бъде любовта ви.
– Не си спомням това момиче.
– Едно такова, мургаво… мъничко и нежно…
– О-о, спомням си – това беше първата ми любов.
– Къде е сега това момиче?
– Завърши института за учителки в детски градини. Мисля, че живее в София и е омъжена за чиновник от министерството на земеделието.
– Четеш ли книгите, които се пишат за мен?
– Чета ги.
– Харесват ли ти?
– Никак.
– И на мен не ми харесват твоите фейлетони.
– Ти не разбираш от хумор!
– Вие, хумористите, все така се оправдавате.
– Слушай, разбирам интимната ти мисъл – ти си възмутено, че никой не пише за теб! Няма и да пишем. Ти не си в бита на на шия народ. Колко хора живеят при теб? Шепа хора. А и те строят къщите си с гръб към теб.
– Така ти се струва, – усмихна се морето. – Напишете нещо хубаво за мен и ще видите как ще се посрещне от читателите. Но кой да го напише.
– Да прекъснем литературните спорове! – казах най-после аз. – Не разбра ли най-после, че съм дошъл на почивка?… Позволяваш ли да се гмурна в теб?
– Позволявам – прошепна доброто старо море. Това бяха последните му думи.
Аз навлязох във водата. Погледнах радостно синьото небе, далечната ивица на хоризонта, оранжевите пясъци, галванизираната от слънчевия блясък морска повърхност и потънах в топлата вода. Докато плавах навътре, усетих познатия солено-горчив вкус и разбрах, че горчивият разговор, който водих преди малко, за съжаление, е толкова правдив и болезнен.
(1957)
_____________________________
* скумврия, скумврията – изглежда така са казвали някога в Бургазъ на рибата скумрия. Запазих го.
