Слънце и паеля

Паеля срещу Копчев: 1:0

Никога не съм харесвал паеля и сега, след няколко дни, прекарани в слънчева Валенсия, с гордост мога да заявя, че я харесвам още по-малко. Има доста разнообразни легенди за това как точно се е появило традиционното валенсианско ястие, но историята, която лично на мен най ми допадна, беше за младата съпруга, която все не успявала да угоди на свекърва си с готвенето, затова един ден събрала всички остатъци от храна в къщата и ги омешала в тава с ориз, докато си мърморела „para ella, para ella” („за нея, за нея”), та оттам – paella. Но все пак да отидеш до Валенсия и да не ядеш паеля горе-долу си е равнозначно на престъпление, затова с приятелката ми си избрахме слънчево крайморско ресторантче, седнахме и си поръчахме. Не след дълго на масата ни се появи огромна кръгла тава с ориз и всякакви морски дарове, безразборно нахвърляни вътре. На пръв поглед изглеждаше ужасно, на втори – също. Събрах смелост, поех си дъх, загребах пълна лъжица парчоляци с ориз и… Беше толкова вкусно, че след пет минути в мен не остана и помен от омразата ми към паелята, а след десет вече се чудех как съм могъл да живея в кулинарна заблуда през всичките тези години. И докато лакомо си глозгах щипка от рак, сервитьорът реши да развали всичо, като донесе сметката. Двойна. Оказа се, че цената за паеля в менюто била на човек, не на порция. Ние бяхме двама, така че вместо обявените 20 евро трябваше да платим 40. Бяхме се хванали в капана точно като рака, чиято щипка все още висеше от устата ми. Жалко, помислих си, а точно бях започнал да харесвам паеля!

Хамон и жълъди 

Валенсия, като типичен испански град, е изпълнена със заведения, които сервират хамон – известната тънко нарязана шунка от свински бут. И ако се съди по рекламните табла отпред, всяко заведение предлага най-доб-
рата шунка в града, а всички останали са мошеници. Оказа се обаче, че автентичният хамон всъщност се крие не из различните ресторантчета, а на съвсем друго място – из градските пазари. Това са места, които няма как да се опишат, защото просто трябва да се усетят – с гъмжилото си от хора, ароматите на подправки и стотиците сергии с висящи бутове. Точно пред една такава сергия застанахме и решихме да си поръчаме сто грама от известната испанска шунка. Любопитно е, че независимо от многобройните туристи, които посещават Валенсия, в града почти не говорят английски. Именно затова поздравихме продавачката с „Hola, senora” и посочихме един от висящите бутове над главата є – Cien gramos, por favor. Дотук добре. Жената обаче кимна и извади кутия с жълъди. Какви са тия жълъди сега, зачудих се и размахах пръст – не жълъди, не, бут, бут, и посочих към хамона. Тя кимна отново, направи знак, че е за ядене и тикна жълъдите пред нас. Хмм, явно преди да опита истински хамон, човек по традиция трябва да яде жълъд, помислих си аз и точно се пресегнах да си взема един (като се чудех да го смуча ли, да го дъвча ли), когато другият продавач от сергията се появи и ни обясни на английски, че сме си избрали от най-скъпия хамон, защото съответното прасе било хранено само с жълъди. Ех, казах си, за малко и аз да хапна няколко жълъда и да взема да си покача цената.

Сухата река, испански вариант

Във Валенсия човек може да се впечатли от много неща – като почнем от най-големия аквариум в Европа (Океанографик), минем през Биопарка (зоологическата градина, в която част от животните – предимно тези, които не могат да изядат посетителите, се разхождат свободно) и стигнем до Стария град с многобройните му тесни улички, които водят до слънчеви площади с кафенета, предлагащи сангрия и тапас. Това обаче, което най-силно ме впечатли в този морски град, беше река Турия – и не защото минава през цяла Валенсия, а напротив – именно, защото не минава. През 1957, след огромно наводнение с десетки жертви, властите на града решават да отклонят реката към Средиземно море и да превърнат коритото є в парк. Така днес, 60 години по-късно, река Турия всъщност е парк Турия – над 1,8 млн. квадратни метра зеленина, пълна с фонтани, игрища за футбол, ръгби и бейзбол, пътеки за бягане и велоалеи. И докато се шляех из парка, внезапно се замислих – какво ли би станало ако целият този зелен оазис попадне в ръцете на някой български кмет? Колко ли разрешителни за строеж би издал в минута? А в секунда? Трябваше колкото се може по-бързо да отпъдя тези мрачни родни мисли, все пак бях на почивка. Затова веднага закрачих към близкото кафене, където в сянката на висока палма реших да се утеша с една испанска бира. Помогна. Затова побързах да се утеша с още една.

Деян Копчев

София – Валенсия