СЛОЖНА ПЕДАГОГИКА

Нека отсега да кажа, че нямам претенции за някакъв изключителен принос в педагогическата наука.

Колкото до възпитанието на Косю, аз си водя нарочни записки, съобразени с времето и живота, който живеем. Ясно е, че щом в семейството има момче, естествено е възпитанието да бъде поверено изцяло на бащата. Какво ще го научи майката? Да подрежда чиниите в шкафа, да поздравява насила възрастните и да одумва комшийките в махалата. Майката ли обучи агент 007, стожер на световния мир, да просне за три секунди петима врагове и как да вкара в леглото руска шпионка?

Не! Тъкмо бащиният инстинкт е този, който ме учи как да изградя от Косю един полезен и просветен член на обществото. Да съградя от него един воин… един Агамемнон… един Чарлс Бронсън, ако е потребно.

Впрочем бих илюстрирал казаното с две-три от споменатите записки, грижливо скрити от острия поглед на Магда.

1. Доброто дете знае, че неговият татко е най-умен и най-силен от всички вкъщи, а също тъй и от всички родители на другарчетата му от детската градина.

2. Когато възпитателката го пита с какво се занимава татко му, то да отговари, че татко му е богат и разведен.

3. Доброто дете никога не разхищава левчетата, които леля Жужа, сестрата на майка му, му дава скришом от бакшишите в ресторанта. То винаги дава половината на татко си, за да му ги пази за когато порасне.

4. Доброто дете, ако иска да стане храбър и справедлив супергерой, винаги се отнася с почит към възрастните. Грозно е, ако то се изплези зад гърба на старица, след като тя му е направила забележка за нещо си. Ако чак толкова му се плези, детето знае, че за целта си има вкъщи достатъчно подходяща баба (тази по майчина линия).

Това е то педагогиката в действие – здрава и смислена, съобразена с реалиите на делника. Да, но конкретно вкъщи такива неща нямат шанс да получат признание от страна на Магда, законната спътница в живота ми, дето се вика. Сродна по коварство (но не и по хубост, де) с митичната Персефона, тя ще се появи в кухнята, тъкмо когато затягам един уплътнител на чешмата и целият съм вир-вода. По готовия предварително сценарий Магда ще подвикне на детето да дойде. И то идва. Най-оскърбителното е, че за мен неотменно се говори в трето лице („той“, „него“, „негов“) и прочее.

– Косе, ела за малко, мамче… Баща ти убеди ли се, че малкото ти име се пише накрая с „ьо“, а не с „ю“?

– Да, мамо; отначало не ми вярваше, но госпожица Петрушева му показа списъка на децата от детската градина и го убеди.

– Има си хас да не го убеди. Коя от възпитателките ви беше Петрушева, тая със задника ли, дето баща ти я оглежда така, че долната му челюст увисва от оглупяване?

– Мамо! Казвала си да не слушам такива думи…

– Какъв задник, ма! – задъхвам се от възмущение. – Аз нямам ли друга работа, та задници ще оглеждам!

– Косе, чуваш ли баща ти, дето може реферат да напише за задниците на тия ваши възпитателки в градината!

– Мамо, той не оглежда тези работи, дето ти казваш…

– Сериозно? Ах! А какво оглежда, черните им очи ли?

– Не, той другото там, при жените…

– Кое друго и ти, бе?

– Не мога да го кажа, татко не обича предатели.

– Аха. И аз няма да се сетя за циците им, така ли?

– Може и това да е, но аз не съм го казал.

– Не си, миличък, ти си истински мъж, като Супермен.

– Искам като Спайдърмен, мамо, човека-паяк.

– Как не, само това оставаше, паяци да плъзнат из къщата.

Та такива едни работи, както казах.

Здравко Попов