Букет за мама

Лондон, стрехата на спирката на автобус 8 пред гара Ливърпул Стрийт, 15:47 часа.

Дъждът се сипеше в бръснещи откоси, изчислени да съвпаднат с хипотенузата на острия ъгъл, образуван от бавно наводняващият се тротоар и крепящата се на вятъра ми особа. С две думи, наваляваше ме под брадичката. С едната ръка се опитвах да удържа чадъра си да не литне в орбита, а с другата притисках полумъртвия си телефон към посинялото си ухо. Власинките в ушния ми канал постепенно вехнеха под напора на протяжен сигнал свободно. Maйка ми имаше рожден ден след броени часове и след героична борба с няколко многообещаващи, но непреодолими сайтове за поръчка на цветя в България вече бях толкова отчаяна, че бях решена на крайни действия като например да говоря с жив човек по телефона.

…Ако беше жив, де.

По нищо не личеше близо пет минути. Не знам дали отчаянието ми най-сетне пролича в упоритостта, с която набирах, затварях и пак набирах, но накрая женски глас ме удостои със заветното:

Ааааалллоу!

Добър ден, много се извинявам, че ви безпокоя, но искам да направя бърза поръчка – трескаво забъбрих аз, но жената отсреща ме прекъсна:

Ма що ми се извиняваш, нали аз за тва съм тука, букети да продавам.

Логично, наистина. Но животът във Великобритания ме прекърши психически, та сега, и като купувам нещо, вежливо повдигам бомбе и се извинявам на хората за неудобството да ми го продадат. Оттук насетне нещата протекоха по стандартния местен метод за постигане на спогодба – аз исках нещо, а жената казваше „Не може“. Ама не го казваше с лошо, а напротив, с войнишка честност рапортуваше какъв е проблемът. Например:

А, не може този букет да го направиме сега, че ни свърши хартията към един и половина.“

По същия тертип научих и че не може да добавим малка шоколадова тортичка към букета, защото бил нужен още най-малко един ден предизвестие. Като разбра, че става дума за рождения ден на майка ми, а пък аз звъня от горите тилилейски, жената се трогна и попита на колко години е рожденичката. След като разбра, въздъхна:

Ей, аз щях да ти предложа тука да добавим едно пенливо вино, че хората го харесват, ама тя ако е на някакви хапчета за сърцето, не знам…

Уверих я, че виното ще се приеме добре и няма да имаме нужда от дефибрилатор. След като се заклех, че и холестеролът на уважаемата госпожа майка е в норма, придумах жената да добави и кутия шоколадови бонбони. Върнахме се пак на букета, понеже й докладваха, че в обоза нямало жълти рози, а само оранжеви. Решихме да преминем на бели и розови, за най-сигурно. Тръгнах да й диктувам адреса. Като чу Художествената академия, жената се оживи:

Ама майка ти да не е художничка?!

Художничка е.

А що не каза по-рано? Аз за художник какъв букет мога да спретна, ехе! Знаеш ли какво ще направим? Ще сложим от всички цветове рози, и от тези, оранжевите с цикламеното ръбче, и ще стане уникално!

…Звучи наистина екстравагантно.

– Нали! зарадва се жената, макар, че аз, честно казано, не очаквах това да є прозвучи като комплимент.

Нали ви казах, Великобритания ме прекърши. Не посмях да се съпротивлявам.

* * *

Та, мамо, честит рожден ден! В портиерната те очаква франкенщайнът на всички букети. Помни, че рожденият ти ден направи една цветарка много щастлива. Сложи си артистичния букет от подръчни рози на бюрото, ама ако не те питат, не казвай, че е от мене. Пий с мярка и не изяждай всички бонбони наведнъж да не тревожим жената.

Мария Спирова

Лондон