Таксиджийски радости

– Голям кеф е да си таксиджия – каза Оги, който преди три месеца стана един от посветените в този древен занаят, датиращ още от времената, когато робите са разнасяли на носилки оялите се владетели, велможи, членове на Сената. – Караш по великите български пътища. Слушаш по радиото колко невероятни и уникални са те, докато се чудиш как да намалиш друсането от пръсналите се като звезди дупки. Или си мечтаеш колата ти да плава като лодка. Че падне ли дъжд, гумите потъват и настава едно чудене можеш ли да стигнеш до планината, или е по-добре да дочакаш течението самї да я донесе до теб.

А колко мили са катаджиите! Спират те, искат ти два-три тона документи. Винаги откриват, че липсва нещо, но го обръщате на майтап. И те са хора трябва да ядат, така че им бутваш по някой лев. И другите шофьори в движението! Така ти помагат да развиеш уменията си като те засичат, изпреварват против правилата. За твоето душевно усъвършенстване също мислят – псуват те и така се учиш да не им се връзваш.

Ами пътниците? Така топло те галят с думи, докато се оплакват от живота си или споделят дребните си радости. Те са символ на разумния човек. Оня ден един ме хваща. Цяла София обикаляхме, докато се сети къде живее приятелката му. Ами когато ти крещят, поправяйки те за по-краткия път? Колкото и да се опитваш да ги убедиш, че краткият път е този, по който си поел. Или се дразнят на аромата от цигари в колата, или те изнудват да запалят някой фас. Питаш ли ги, трябва да пренебрегнеш законите на физиката и да откриеш светлинната скорост. А напевните им ругатни?

– Няма по-хубава работа от тази на таксиметровия шофьор – завърши тирадата си Оги.

– Ти си луд!

– Не съм луд. Таксиметров шофьор съм.

– Че то си е същото.

Иван Димитров