ХУМАНИЗЪМ

Гуидобалдо и Гилермо Скакабароци, италиански кинодейци, пристигнаха у нас в един дъждовен вторник през май, в началото на осемдесетте, по покана на Държавната киностудия. По това време тук започваше най-епичният проект в историята на местното кино, зрелищен филм за турски зверства, случили се преди векове. Според сценария в действието изобилстваха набивания на кол и отсичания на невинни глави. Тогава още киното ни не беше овладяло специалните ефекти, заради това беше установен контакт с фирмата на братята Скакабароци от Лугано, препоръчани като майстори в занаята.

За епизодите с набивания на кол Скакабароци предоставиха необходимата кукла, която поразително приличаше на човек. Реквизиторите събуха потурите на куклата, сложиха я да легне по гръб и – светлина – камера – екшън, снимките започнаха. Зад камерата с блестящ от вълнение поглед работеше изтъкнатият Режисьор. Цял живот бе чакал да заснеме истински, капиталистически специален ефект от такъв мащаб. Преоблечените и нагримирани като зли турци актьори опряха добре подострения кол отзад на куклата и със зловещо туп-туп-туп започнаха да є зачукват кола. Когато острието стигна до средата на торса, при даден знак с ръкомахане от страна на Режисьора, злите актьори изправиха кола и забитата на него кукла. Очакваше се по стара турска традиция умиращият от собствената си тежест да се
досмъкне надолу и колът да му щръкне отстрани на ключицата. За съжаление куклата излезе прекалено лека и не се наниза на кола като хората.

Е, дявол да го вземе, измърмори Режисьора, хвърли си цигарата и даде знак на злите актьори да хванат от двете страни краката на куклата и да опъват надолу, докато проклетото чучело се наниже подобаващо. Обаче фалшивата кожа се оказа от еластичен каучук, който отказваше да се пробие. Сетне, когато още мними турци започнаха да опъват краката свирепо надолу, острието проби каучука с едно крайно недраматично и некрасиво ПЛЯК! и провали целия кадър.

Впоследствие спасиха каквото можаха, изрязаха бутафорната част със спъването и запазиха само началото с туп-туп-тук-кането и финалния вече кадър с набития, загледан към небето труп. „Това нещо, тоя ваш „специален ефект“ можехме и съвсем сами, с обикновен гипс-картон да си го постигнем!“, разярен каза Режисьора на братята Скакабароци, а те – нищо, само гледаха в земята и пушеха гузно. В оная епоха страшно много цигари се пушеха и яко се гледаше в земята.

На другия ден дойде време за отсичането на глави. Скакабароци бяха донесли от Лугано цели шейсет и пет кукли, пригодени за обезглавяване. Към вратовете бяха добавени пружини, че отсечената глава, след като се отдели от трупа да излети драматично на два метра, а след това с злокобно туп-туп-туп да се търкаля още известно време по каменния плочник. Имаше, разбира се, и литри изкуствена кръв под налягане, която да фъсне във фонтан от обезглавения врат..

По обяд, под най-силното юнско слънце, дойде моментът на истината – при включени машини за мистичен пушек, при наредени, костюмирани и гримирани петдесет актьори – мними зли турци и християни – очакващи по раздрани ленени ризи смъртта си, защото са отказали да сменят вярата си, се чу дрезгавото режисьорско: И-и-и-и, ЕКШЪН!

Двама безмилостни еничари довлачиха първата кукла до дръвника, демоничният палач, гол до кръста, с бръсната глава и голяма златна обеца, замахна с брадвата и удари врата на жертвата си с всичка сила и доста голяма точност, сякаш цял живот е вършил тази работа. Само че, не е ясно от какво беше направена куклата, но брадвата крайно неестествено отскочи нагоре, като едва не се заби в челото на палача. А на обезглавяваната кукла единственото което є стана, е че – дуфф! – паднаха є очите. Бутафорните очи се изтъркаляха на плочите и се взряха в ясното синьо небе, кадър, сам по себе си – един път, макар и не по сценарий.

Цял следобед търсиха Скакабароци из лагера на еничарите, но те се бяха покрили. Повече на снимките никой не ги откри, въпреки голямото желание на Режисьора да се разправи с тях – лично, с кол или с брадва.

Само седмица по-късно братята Скакабароци се явили нередовно призовани в друга географска точка – село Арбанаси. Там Гилермо и Гуидобалдо ужасно много си паднали по един изключително ценен средновековен стенопис в църквата Рождество Христово. Стенописът, на цяла стена в размер осем на два и половина метра, изобразявал мъченическия път на Света Пелагия, но бил в ужасно състояние. Международен екип от реставратори усилено кършел ръце в своята безпомощност да почисти Света Пелагия, без да я изчегърта от историята. Това е фасулска работа, рекли Скакабароци. Ние в Италия разполагаме със свръхмодерна технология за реставрация на такива работи. Трябва да се демонтира цялата стена и да се занесе в Института в Болоня – там ние двамата сме с големи връзки.

Въпросът бил отнесен за подпис до дъщерята на тогавашния диктатор, която отговаряла за културата. Докато слушала Скакабароци-офертата, в същия момент Дъщерята чула гласа на самата Света Пелагия от рая, който є заповядал веднага цялата стена да заминава за Болоня.

Скакабароци демонтирали стената и си заминали с нея. След което не се обадили никога повече. Търсили ги след известно време в Института в Болоня, но такъв институт нямало. Търсили ги в родния им Лугано в Италия, но такъв град в Италия също нямало – Лугано се оказал в Швейцария, а тя по стара традиция отрекла да има каквото и да е общо с каквото и да е.

Скоро след описаните събития тролейбусна жица в Будапеща, Унгария, се откъснала най-неочаквано, и с грозно плющене отсякла главата на Гуидобалдо Скакабароци. Главата отскочила на два метра, без да й падат очите, съвсем като хората. В същата минута на хиляди километри оттам, край входа на една метростанция в Чикаго, Илинойс, Гилермо Скакабароци залитнал пиян и паднал в строителен изкоп, като един стърчащ от дъното на изкопа подострен винкел му влязъл точно отзад и му излязъл в основата на ключицата, точно както си му е редът.

Обаче не станало така. Животът не е като киното – няма поука и справедливост. Всъщност Гилермо Скакабароци починал двайсет и три години след описаните събития в едно мъничко градче в родната си италианска Швейцария, близо до Лугано – на погребението му се стекло цялото градче, за да изпрати уважаван съгражданин, общественик и педагог, отдал последните двайсет години от живота си за развитието на художествените дарби у деца с увреждания.

Гуидобалдо Скакабароци живее и до днес сред племето мачигенга в джунглите на Перу. Налага му се да се укрива от властите на Перу, Еквадор, Чили и Боливия заради друга история, различна от събитията, описани по-горе. Мачигенга наричат  Гуидобалдо Скакабароци   на своя език: Големия-бял-човек-който-просто-няма-равен-на-себе-си-в-набиването-на-кол-на-голямата-вкусна-риба-бочинкото-така-че-рибата-да-се-изсуши-добре-на-слънце-и-да-стане-още-по-вкусна.

Радослав Парушев