МОЕТО КРАТКОТРАЙНО ДЕТСКО ЩАСТИЕ

Петър НЕЗНАКОМОВ (1920-1997)

Сега вече, когато и аз станах на възраст, започнах да разбирам баща си. Но в онова време, краят на двадесетте години, поведението му ми се струваше най-малкото странно. Но първо да нахвърлям бегло портрета му. Той тогава беше около четиридесетгодишен, почнал беше да понапълнява, особено в горната част на снагата, която кой знае защо наричаше диафрагма. И косата му беше пооредяла, но той така майсторски я решеше, че голите места по темето му почти не личаха. Обичаше да пее, знаеше наизуст някакви басови арии от чехословашки опери и все съжаляваше, че не е станал оперен певец, ами се е задоволил с положението на заврян зет в къщата на баба ми. Приятелите му казваха, че по характер бил добродушен, веселяк и пияч. Аз нямам такова впечатление, поне в ония времена той беше твърде често намръщен и сърдит. Когато се връщаше от работа, все търсеше повод да вдигне някаква гюрултия, да се скара на майка ми, а мен да набие. Биеше нелошо, дори много добре за годините си, ръката му беше корава и тежка, а понякога за разнообразие употребяваше и специално окастрена и обелена върбова или дрянова пръчка. Поради тази причина аз от дете съм намразил неделните дни. Той тогава още от сутринта се въртеше из къщи, махмурлия от снощи, опитваше се да работи нещо в двора и градината и в последна сметка всичко това се струпваше върху мен. Винаги имаше едно: „Методи, я ела!”, след което, аз си го знаех предварително, не можеше да се очаква нищо добро и приятно.

Но имаше моменти, а понякога цели седмици и месеци, когато всичко това се променяше. Сякаш някаква добра фея махваше със своята вълшебна пръчка над нашия дом и той засияваше, изпълваше се с доброта и щастие. Започваше се с това, че ни в клин, ни в ръкав баща ми пристигаше някоя вечер с голям букет карамфили и го връчваше с приятна виновна усмивка на майка ми. Мама приемаше с удоволствие букета, като ми смигаше (аз стоях обикновено в такива случаи зад гърба му) – започва, значи, и нашият великден. След това баща ми целуваше загрубялата от домакинска работа ръка на мама, а понякога дори и бузата й и това винаги значаваше, че работата не е случайна и той здравата е хлътнал по някоя фуста. Иначе нямаше да е толкова гузен. А че е гузен се потвърждаваше още същата вечер по държанието му към мен. След като вечеряхме във ведра и дори весела обстановка, след като баща ми похвалваше яденето, независимо от това, че е пресолено и претоплено, той ме викаше при себе си и със същата онази тежка ръка, която в нормално време така добре се лепеше на бузата ми, започваше да ме милва по голата, остригана нула номер глава и да ме разпитва с най-мек глас в кой клас съм сега, как вървя в училище, имам ли двойки и коя ми е класната наставница. В такъв благоприятен момент аз най-смело му казвах, че съм получил двойка по граматика (ужасно не обичах този предмет, много ми беше скучно в този час, просто исках да си остана неграмотен) и предварително си знаех, че той само ще се усмихне, ще махне с ръка, ще каже: „Ти да си здрав!” и няма да посегне като друг път към пръчката в ъгъла. В такива вечери баща ми стигаше дори дотам, че си лягаше в спалнята при майка ми (когато не беше гузен, спеше на дивана в кабинета си).

На другия ден нашите предположения напълно се потвърждаваха. Комшийки ни съобщаваха доверително, че пак са видели баща ми с някаква мадама по булеварда или на плажа в Несебър, в този град той често ходеше на командировка. Ако работата с тази мадама се проточеше, ние си знаехме с майка – ще ходим през лятото на курорт самички, той ще си намери някакъв предлог да остане в града, или ще пише някакви отчети, или пък ще каже, че строежът на помпената станция нещо не върви, липсват материали и той ще трябва да ходи лично в Несебър да ги доставя. А ние само това и чакахме. Той в такива случаи беше щедър – ще ни даде не само толкова пари, колкото ни трябват, но ще прибави и на мене за сладолед и кино, а и на мама ще бутне в последния момент няколко петдесетачки за ресторант или лятна градина с музика в събота. А вечерта преди самото ни заминаване изведнъж ще пристигне веднага след работа, без никакво закъснение, и ще домъкне на майка ми или шал, или кожена чанта, или одеколон от луксозните, а на мен, разбира се, нов плондер – да ритам по поляните и да ми завиждат тамошните момчета. Сутринта ни изпраща на гарата с файтон, носеше тежкия ни куфар, а на перона пред вагона дълго ни прегръщаше и целуваше, сякаш не отиваме до Сливенските минерални бани, а на Северния полюс. През цялото време, докато майка ми топлеше в женския басейн измореното си тяло, а аз ритах топка по поляните, получавахме от него любезни писма с обръщение „мили и скъпи”, в които  той се интересуваше от здравето ни и от това къде и как се забавляваме, гледаме ли интересни филми, има ли духов оркестър на баните както миналата година. Понякога през зимната ваканция ни изпращаше и колети с лешници, фъстъци и южни плодове – сетил се, значи, че на мен лешници ми дай, а пък мама си пада по мандарините.

После изведнъж следваше една голяма пауза, без писма и колети, и ние почвахме да тръпнем с майка – има си хас оная повлекана да му прави някакви номера и да си е намерила някой друг, само това ни липсваше сега при този кеф. Уви, в повечето случаи тревогите ни биваха основателни, един ден пристигаше телеграма, в която ясно и сухо, без излишни приказки и без всякакви лигави обръщения ни се нареждаше да се върнем незабавно, какво си мислимние, не ни е пратил там да годинясваме, да си гледаме удоволствията, докато на него няма кой една манджа да му сготви. Прибирахме набързо багажа си, като проклинахме лековерния нрав на съблазнителките, които не могат да задържат страстта на един мъж, поне докато трае една ваканция. Връщахме се със свити сърца, на гарата, разбира се, не ни чакаше никой, помъквахме багажа си пеш, защото знаехме, че вземем ли файтон, къщата няма да ни побере, ще вдигне скандал до бога, ще се развика, че го разсипваме, че ако искаме да се возим на каляски, да сме се омъжили за някой принц, а не за прост хидроинжинер като него. И наистина го заварвахме вкъщи, кисел и сърдит, с подпухнали торбички под очите, скандалът започваше още от вратата, на майка ми намираше махна, че изглеждала много добре, кой знае къде си е въртяла фустата, аз пък съм бил надебелял като прасе, сигурно сладоледът не е слизал от устата ми (което си беше и вярно), и все чакаше аз да отвърна нещо или да почна да се оправдавам, за да присегне към пръчката, която, имах чувството, че е подменена с по-нова и по-жилава.

Този мрачен и суров период траеше от двадесетина дни до месец и през него целият кеф от курорта ни излизаше през носа. Но в края на месеца, като вземеше заплатата си, баща ми се запиваше със свои приятели от войната, не се връщаше по две или три денонощия и когато в понеделник цъфваше росен-росен на прага с букетче ранни кокичета в ръка, ние знаехме, че следващата седмица ще бъде мирна и тиха. Той ще се превърне в образцов съпруг и баща, пак ще започне да ме милва по главата и да ме пита в кой клас съм сега и коя ми е класната наставница, а също така и да ме нарича с омразното галено име „Мето”.

Гузността му след запой обаче не траеше много, както споменах, максимум до края на седмицата, а понякога и малко повече, в зависимост от това каква част от заплатата си е изхарчил. Ако беше черпил някой друг и той се връщаше с непокътната заплата, тогава гузността му изфирясваше заедно с махмурлука и вечерта той вече вдигаше патардия, разбиваше супника с чорбата о стената и се ругаеше, че не станал оперен певец, а се е затрил млад и зелен в провинцията.

През 1930 година баща ми не си намери любовница през цялата пролет и лято. Не зная какво ги бяха стегнали в учреждението, бяха избрали някакъв нов кмет, моралист, и той беше подел акция за оздравяване на нравите в града. В резултат на цялата тази морална експанзия тази година, 1930-та, съм я запомнил като най-черната в живота си. Леле, що бой изядох през тази година, що шамари. А горката ми майчица така отслабна от ежедневни скандали и разправии, че за малко не си отиде без време от този свят. Слава богу, кмета го направиха на следващата година министър в София, отиде там да оздравява нравите и да въвежда патриархални семейни отношения, а баща ми още на третия ден, сякаш го бяха държали вързан на кол, взе, че се залюби с някаква току-що назначена чертожничка. И поради дългото въздържане се залюби здравата, до гроб, дето се вика.

И досега, като си спомня за тази следваща, 1931 година, се усмихвам от удоволствие. Бях вече 11-годишен, започвах да се усещам и да проявявам макар и все още слаб интерес към противния пол. Цяло лято изкарахме с майка в модерния по онова време курорт Костенец. Живеехме в чудесна южна стая в една частна вила, баща ми пак беше развързал щедро кесията си, всеки ден ходехме на водопада, направихме си сума ти моментални снимки, а докато мама правеше всекидневните си, предписани от лекаря бани, аз бродех из Рила планина с момичето на хазаите Райна или галено Рени, хубава синеока госпожица, една глава по-висока от мене, за която смятах да се женя.

Бог да я благослови тази чертожничка! Когато баща ми след десетина години умря, негови приятели ми я показаха. Нищо и никаква женица, тогава вече в критична възраст, просто не се виждаше нищо, с което би могла да го привлече, но на това море, нали знаете, капитан няма.

Важното е, че ако не беше тя, кой знае какъв тежък щеше да бъде пубертетът ми. А както е известно, тъкмо тогава се гради бъдещият характер на човека. Според Фройд всичко зависи от това какво си преживял на тази възраст, какво се е натрупало в подсъзнанието ти.

Бог да я благослови тази чертожничка! Ако съм станал нещо в този живот, на нея го дължа.